— Искам да изядеш всичко — каза той и отново седна на стола.
Лиз-Ан, със сериозно лице, подгъна крака под себе си и протегна ръка към пая с месо. Той изчака тя да изяде по-голямата част от онова, което беше върху таблата, и едва тогава зададе въпроса, който не излизаше от ума му.
— Бих искал да знам какво ти каза сър Филип, че те разстрои толкова много.
Тя премигна.
— Лиз-Ан! — В гласа му се усещаше предупреждение. — Не си мисли, че ще можеш да ме излъжеш, като ми кажеш, че е било нещо незначително, защото няма да ти повярвам. Хайде истината!
Тя неспокойно прехапа долната си устна и избегна погледа му.
— Не е важно.
Рейналф се бореше със себе си, за да запази търпение. Скръсти ръце на гърди и се втренчи в нея мрачно, навъсен.
— Аз ще бъда този, който ще прецени дали е важно или не. Ще ми разкажеш всичко!
Като разбра, че той няма да отстъпи, тя се подчини.
— Той беше много ядосан. — Пръстите й неспокойно играеха по завивката. — Каза, че за него нямало значение това, че съм омъжена за теб. Че е все така решен… да ме има. — Тя вдигна поглед, за да види реакцията, но срещна непроницаемите му черни очи.
— И? — настоя, защото беше сигурен, че има и нещо повече.
— Каза, че ще се отърве от теб.
— Ще се отърве от мен? — засмя се Рейналф, като че ли дори мисълта за това беше много смешна. — Ще се опита да ме убие?
— Да, сигурна съм.
— И какво още? — Лиз-Ан погледна встрани, тъй като отново чу прощалните думи на Филип. Не разбираше защо не иска да ги сподели с Рейналф. Знаеше, че не може. Намеците му я бяха ужасили. Трябваше първо да помисли за това сама.
— Това е всичко — каза тя и се пъхна под завивките.
Рейналф усети, че има още нещо, но не настоя повече. Целуна я нежно, а после й каза:
— Трябва да поспиш още. — И се обърна да си върви.
Тя хвана ръката му.
— Няма ли да останеш?
Не й се вярваше, че ще си тръгне. Та нали това беше тяхната първа брачна нощ! Той вече имаше право над нея. И освен това наистина не искаше да се лиши от него в този момент. Той я погледна.
— Ако беше добре, съпруго моя, щях с радост да взема онова, което ми се полага, но тази нощ за теб ще е по-добре да бъдеш сама в леглото. Ще прекараме първата си брачна нощ в Чизън.
— Аз… аз не искам да бъда сама — каза тихо Лиз-Ан. — Няма ли да останеш при мен?
Рейналф не очакваше, че тя ще преодолее гордостта си и ще признае, че има нужда от него. Беше толкова изненадан, че за миг онемя. Когато най-после проговори, в гласа му се усещаше напрежение.
— И къде ще спя?
Тя се изчерви, погледна първо стола, а после прокара длан по мястото до себе си.
— Тук — каза тя.
Рейналф се усмихна.
— Мислиш ли, че ще е безопасно?
Тя все още не беше готова да срещне погледа му.
— Можеш просто да ме държиш в прегръдките си — предложи, прехапа долната си устна и зачака отговора му.
— Ах, искаш да ме подложиш на мъчение, така ли?
Тя най-сетне го погледна и видя весели пламъчета да светят в черните му очи. Едва потискаше смеха си.
— Не такова е намерението ми. Наистина ли ще бъде толкова лошо? — попита невинно тя и се усмихна.
Той кимна.
— Да, но съм доволен, защото поне не искаш да ме приковеш към стената.
Лиз-Ан скри усмивката си, отметна завивките и покани съпруга си да сподели леглото й.
ГЛАВА 19
— Чизън! — обяви Рейналф.
Гласът му беше пропит с чувство. Радваше се, че вижда пред себе си тази земя. Тръгнаха от Лондон преди три дни, които му се сториха като вечност. Не само защото копнееше да се завърне у дома, а и защото още не беше упражнил съпружеските си права над Лиз-Ан. В Чизън щеше отново да я има и най-после щяха да започнат съвместния си живот.
— Какво виждаш, Лиз-Ан? — попита той.
Въпросът му я свари неподготвена и тя смръщи вежди.
— Земя — отговори простичко, а после добави: — Плодородна земя. — И погледна през рамо към него.
Той очевидно не беше доволен от отговора й.
— И? — продължи да настоява.
Тя отново го погледна, като хапеше долната си устна.
— Това е всичко — заключи тя. — Какво искаш да видя, милорд?
Той я хвана за брадичката и обърна лицето й към своето.
— Това не е Пенфорк — каза той. — Но сега е твой дом. Бих искал да виждаш в него дома си… и да го приемеш.
Погледът му се задържа на устните й за миг, а после погледна в очите й, които не се отделяха от неговите.
— Приела съм го, съпруже мой.
— Доволен съм — прошепна в отговор той и я целуна. Целувката му беше кратка, но топла.
Когато се опита да се отдръпне, Лиз-Ан не му позволи. Обви врата му с ръце и се притисна в него. Той удължи целувката още малко, но в края на краищата се отдръпна, като я остави да го гледа разочаровано.