— Сърцето ти знае истината — каза тихо той.
И потегли надолу по хълма към Чизън. Слънцето беше близо до зенита си, когато един от мъжете, изпратени напред от Рейналф, излезе от горичката и тръгна към тях. От устните му се ронеха неразбираеми думи. Изведнъж застанали нащрек, хората на Рейналф рязко дръпнаха поводите и спряха на място. Извадиха мечовете си от ножниците. Последва тишина, която изнервяше всички.
— Милорд — каза задъхано мъжът, когато стигна до тях.
— Какво има, човече? — попита Рейналф. Стомахът му се свиваше от лоши предчувствия. — Видя ли се с майка ми?
— Не, милорд. — Той си пое дълбоко дъх, за да се по-съвземе, преди да продължи: — Чизън е превзет и всичките му обитатели са затворници сега.
Рейналф започна спокойно да обмисля новосъздалото се положение.
— А какво стана с другите от групата?
— Нападнаха ни, милорд. Завлякоха всички вътре в крепостта. Мен изпратиха да ви донеса съобщението.
Рейналф му даде знак с глава да продължи. Усещаше как до него Лиз-Ан е като вцепенена.
— Трябва да ви предам, че сега Чизън е в ръцете на барон Джилбърт Балмейн и…
— Джилбърт?! — възкликна Лиз-Ан.
— Това нищо не променя! — изрева той към нея, а после отново се обърна към пратеника и му нареди да продължи.
— Каза, че ако искате отново да видите майка си жива, трябва да му върнете сестрата, а и вие самият да се предадете.
Думите му бяха посрещнати с мълчание, което се проточи дълго.
— И? — попита най-накрая Рейналф, като в същото време беше сигурен, че няма повече съобщения.
Мъжът преглътна, извади изпод туниката си платнена торбичка и му я подаде.
— Каза, че това ще ви помогне да се убедите, ако все още имате някакви съмнения.
С побелели устни, Рейналф въртеше торбичката в ръцете си. Беше лека. Вътре имаше нещо съвсем малко, помисли той с нарастваща тревога. Погледна Лиз-Ан.
— Какъв човек е този твой брат?
Лиз-Ан беше чувала, че понякога похитителите изпращали части от тялото на заложника, за да покажат, че заплахата е сериозна, но не вярваше, че Джилбърт е способен да извърши такова нещо. Та това беше направо абсурдно!
— Джилбърт не е животно — заяви тя и протегна ръка да вземе торбичката. Той обаче не й я даде.
Рейналф я гледаше с очи, студени като зимна нощ.
— А ако е животно, ще трябва да го убия, както се постъпва с такива като него.
Сърцето на Лиз-Ан се сви и тя отговори, без да се замисли.
— Джилбърт няма да ти даде втора възможност да го сториш.
— Аз не моля за втора възможност. Искам само една! — изрева Рейналф, а туниката не можа да прикрие напрежението в мускулите му.
Лиз-Ан мислеше, че тя ще загуби и в двата случая, независимо от изхода. Най-сетне призна това, което дни наред криеше дори от себе си. Тя обичаше Рейналф. Беше истинска лудост, знаеше и това. Никога досега не беше изпитвала такова дълбоко чувство. Към никого. Затвори очи, за да не чувства болката. Когато отново срещна погледа на Рейналф, в очите й имаше сълзи. Той не беше помръднал.
— Отвори я — прошепна тя.
Стори й се, че всичко е замряло. Пръстите му несръчно се бореха с възела. Никой не помръдваше. Всички следяха движенията на ръцете му. Вътре имаше само кичур коса — дълъг и светъл, почти безцветен. Рейналф едва беше имал време да се наслади на облекчението, когато го завладя гневът. Как се беше осмелил Джилбърт да докосне майка му!
— Ще го убия! — изрева той.
— Но това е само коса — възрази Лиз-Ан и сложи ръката си върху неговата. — Той ми е брат!
— А тя е моята майка! — Той отблъсна ръката й.
Без да я погледне повече, се обърна към Геоф.
— Вземи я на коня пред себе си.
Лиз-Ан гледаше с отчаяние от единия към другия.
— Какво мислиш да правиш, Рейналф?
Рейналф отново я прониза с черните си очи.
— Ти си моя съпруга, Лиз-Ан. И ще останеш такава, каквото и да се случи.
— Ами майка ти?
— Не се тревожи. Скоро ще си я върна. Както и Чизън.
Тя поклати глава.
— Остави ме да поговоря с Джилбърт — помоли го тя. — Не бива да се пролива кръв. Мога да го накарам да се вслуша в гласа на разума.
— Да, но в чий глас?
— Не, Рейналф! — извика тя, но той вече не я слушаше. Вниманието му беше насочено към други неща.
С насълзени очи, Лиз-Ан наблюдаваше как мъжете се строяват в редица и приготвят оръжията си за предстоящата битка. Действаха бързо. Бяха отново на конете и последваха Рейналф, който тръгна начело. Спряха се до брега на езерото. От крепостта можеха да ги видят, но бяха извън обсега на оръжията им. Зад тях, защитена от телата им, Лиз-Ан погледна към страховитата крепост. Беше иззидана изцяло от камък. Стените бяха високи и стръмни, а в подножието им имаше мочурище. На върха на една от кулите се виждаха няколко мъже. Знаеше, че Джилбърт е сред тях. Но кой точно е той, питаше се тя. Сред групата настана оживление, тъй като всеки един от хората на Рейналф се готвеше за онова, което му се удаваше най-добре. Лиз-Ан изпитваше дълбока тревога. Знаеше, че само след няколко часа много от тези мъже ще лежат мъртви. А може би и Джилбърт ще е сред тях. Отчаяно търсеше разрешение на проблема само и само да спечели малко време… Трябваше да говори с Джилбърт, да му каже, че е добре и че е останала с Рейналф по своя собствена воля. Сигурна беше, че той ще промени отношението си, когато разбере, че е омъжена за него…