— Геоф — завъртя се към мъжа зад себе си, — заведи ме при лорд Рейналф. Трябва да говоря с него.
— Не, милейди, той не иска да бъдете близо до него. Тук сте в безопасност.
— Но те ще се убият един друг — заяви тя разпалено. — Нима не виждаш това?
Той я погледна.
— Такова е решението на господаря ми. Брат ти го е обидил жестоко, като в негово отсъствие е нападнал дома му и е взел майка му за заложничка. Той с право защитава и двете.
— Ами обидата, нанесена на Джилбърт? — Беше отчаяна. Непрекъснато свиваше и отпускаше длани.
Лицето на Геоф беше като издялано от камък.
— Макар да не знам подробности, милейди, ти си тази, която започна всичко.
С цялото си сърце искаше да може да отрече думите му, да му обясни защо беше затворила Рейналф в мазето, но знаеше, че ще е безполезно. Геоф би останал верен на господаря си при всички обстоятелства. Притисна устата си с ръка и се обърна, за да види докъде бяха стигнали приготовленията. Пред редиците строени мъже видя Рейналф и Уолтър. Бяха доближили главите си една до друга. Очевидно водеха поверителен разговор. След малко мъжът, когото използваха за куриер, пришпори коня си към замъка.
— Какво става? — попита Лиз-Ан.
— Не знам, милейди — отговори Геоф. Очевидно беше много ядосан, че не е включен в групата, която ще проведе атаката.
Пратеникът не беше пуснат зад вратите на замъка, макар да му позволиха да мине по подвижния мост. Предаде съобщението през подвижната решетка на вратата. След няколко минути обърна коня и тръгна обратно към Рейналф. Когато наближи, Геоф, неспособен да сдържи любопитството си, се приближи към редицата мъже.
— Той ще се срещне с вас, милорд. — Гласът на пратеника достигна до Геоф и Лиз-Ан. — Съгласи се на двубой с мечове.
— Не! — изтръгна се вик от гърдите на Лиз-Ан.
Геоф, който беше свикнал с нейните настроения и сега очакваше неприятности, я обгърна здраво с ръце и побърза да отдалечи коня от групата, преди другите да са доловили гневното й избухване. Обаче не успя. Тя първо се развика, после се разплака и най-накрая нападна младия скуайър с юмруци. Той не знаеше как да се справи с нея и едва успяваше да запази равновесие върху седлото. Когато до него застана Рейналф и му помогна да се справи с Лиз-Ан, благодарността му беше толкова голяма, че не можеше да се изрази с думи. Минаха няколко минути, докато Лиз-Ан осъзнае, че я държат други ръце, но когато разбра, че те са на Рейналф, тя притихна.
— Не, Рейналф — замоли го, — не се бий с Джилбърт. Той отлично върти меча…
— Ти се тревожиш за мен? — каза той вече по-меко, с грейнало лице, като й помогна да слезе от коня.
Тя положи дланта си на бузата му.
— Тревожа се и за двама ви — призна.
— Но това е твоята възможност да се отървеш от мен — напомни й. — Да завършиш онова, което беше така нетърпелива да свършиш със собствените си ръце.
Тя го сграбчи за предницата на туниката.
— Рейналф, вече не искам да те видя мъртъв. Мисля, че никога не съм го искала истински.
Веждите му се сключиха, но той остана мълчалив.
— Не виждаш ли и сам? Джилбърт прави това, за да те накаже, че ме отвлече от Пенфорк.
Рейналф прокара длан през косата си.
— Предизвикателството е отправено и прието, Лиз-Ан. Не съм направил нищо на семейството ти, без да бъда предизвикан. Сега е време и Джилбърт да плати за прегрешенията си.
— Позволи ми преди това да говоря с него. Сега съм твоя съпруга. Той не може да промени това, каквото и да направи. Ще го накарам да разбере.
— Не, Лиз-Ан, свършено е.
Той се обърна с гръб към хората си, притисна я до себе си и завладя устните й. Целувката му беше огнена. Дъхът й спря. А после, изведнъж, свърши. Погледите им се срещнаха за миг, а в следващия той вече се отдалечаваше. Лиз-Ан, онемяла, го гледаше как възсяда огромния си жребец, как си проправя път през редиците. Геоф го следваше неотлъчно. Когато вече не можеше да го вижда, тя се обърна към Роланд. Той й се усмихна мрачно и й махна да отиде при него.