Лиз-Ан отчаяно се опитваше да потисне завладяващата я паника, защото знаеше, че тя ще й попречи да мисли трезво и разумно. Умът й отчаяно се опитваше да намери изход. Тръгна бавно към Роланд. Нямаше почти никакъв избор, а нямаше време да търси различни решения. И все пак се радваше, че този път няма да се възползва от Геоф, за да постигне целта си. Застана пред Роланд с изправен гръб, потърси с поглед Рейналф и го видя начело на редиците. Измери на око разстоянието до замъка и горе-долу прецени времето, с което разполагаше.
— Роланд, не може ли да се приближим още малко? — попита тя.
— Не, това няма да се хареса на лорд Рейналф.
— Тогава да отидем само до брега на езерото, за да мога да наблюдавам дуела — направи компромис тя. — Искам да се уверя със собствените си очи, че боят ще бъде честен.
Роланд се колебаеше. Поклати глава. Съжалението му беше съвсем искрено.
— И оттук можете да наблюдавате всичко, милейди.
— Не. — Тя махна с ръка, за да обхване струпалите се пред нея войници. — Те се движат непрекъснато и ми закриват гледката.
Със стиснати устни, скуайърът гледаше от войниците към замъка, а после към полето помежду им, където щяха да се срещнат двамата противници. Лиз-Ан разбра, че все още се колебае, и увеличи натиска.
— Моля те, Роланд. — Тя стисна ръката му и позволи на сълзите да се появят в очите й като израз на мъката й.
Той въздъхна и кимна.
— Добре, но ще застанем най-отпред, в първата редица, и нито крачка повече.
Той бавно преведе коня й до челната редица вляво. Тогава Лиз-Ан забеляза, че и Уолтър, и Геоф, са се върнали и са оставили Рейналф сам. Изглеждаше точно така, както в деня, когато се беше върнал в Пенфорк за нея. Да, той щеше да бъде достоен противник на Джилбърт… Макар брат й да се беше научил да се справя с недъга си, той си оставаше недостатък. Страшно беше да се помисли какво може да стане, ако той падне на земята с противник като Рейналф. С изненада установи, че се чувства съвсем спокойна. Спокойствието идваше от увереността й, че ще успее да сложи край на този безсмислен дуел. Вдигнаха решетката на вратата на замъка и на подвижния мост стъпи един-единствен кон и ездач. Решетката веднага беше върната на мястото й. Лиз-Ан знаеше, че това е Джилбърт. Дали я беше видял? Не беше вероятно, защото зелената й рокля се сливаше със зеленината зад нея. Обърна глава и видя, че конят на Рейналф бавно върви към този на Джилбърт.
Сега! Тя въздъхна шумно, за да чуят всички около нея, а после падна напред и се претърколи през врата на коня. Не знаеше доколко успешно е имитирала припадък, но направи най-доброто, на което беше способна.
— Лейди Лиз-Ан! — възкликна Роланд и придърпа към себе си безжизненото й тяло.
Както и беше очаквала, скуайърът положи усилия да я качи на гърба на коня и да я задържи там. Лиз-Ан не знаеше дали е привлякла вниманието и на другите, затова нададе тих стон и се наклони на другата страна. Роланд изруга. С едната си ръка я придържаше на седлото, а другата беше разперил, за да пази равновесие. Без да се колебае, Лиз-Ан направи рязко движение, при което ритна Роланд в гърдите и го прати на тревата.
— Съжалявам — каза тя и грабна юздите на коня.
Заби пети в хълбоците му и препусна напред. Зад себе си чу възгласите на войниците. Знаеше, че Рейналф ще се опита да я спре, затова продължаваше да се движи по левия фланг, като се криеше колкото може във високата трева. Препускаше право към Джилбърт. Като наближи, тя разплете плитката си и косата й се развя свободно след нея. Това също беше предвидено, защото Джилбърт щеше незабавно да разпознае черната й буйна коса. Движението, което по-скоро долавяше, отколкото чуваше, отвлече вниманието на Рейналф. Той обърна глава, за да разбере каква е причината за него. Видя, че част от хората му са разкъсали веригата и сега препускат бързо напред. Очевидно преследваха някого. Лиз-Ан! Завъртя глава във всички посоки. И я видя. Беше се изравнила с него и препускаше неотклонно към брат си.
— Не! — извика той. Изруга поне хиляда пъти и препусна в галоп.
Щеше да я настигне, но ясно съзнаваше, че по този начин и двамата ще се доближат на опасно разстояние до стените на замъка. Скоро щяха да бъдат в обсега на оръжията им. Накара коня да препуска със сетни сили, с най-голямата бързина, на която беше способен. Лиз-Ан видя, че Джилбърт обърна коня си и сега идва право срещу нея. Усещаше приближаването и на Рейналф, макар да не го виждаше. Знаеше, че съпругът й ще дойде при нея първи. Конят на Роланд не можеше да се мери с този на Рейналф, а Джилбърт беше още далеко. Все едно, тя препусна напред. Ако не друго, поне щеше да забави двамата мъже достатъчно, за да поговори с Джилбърт, преди битката да е започнала. Поради приближаването на Рейналф се наложи да промени курса. Тръгна наляво, към мочурището. Това й спечели само няколко секунди. Миг по-късно Рейналф вече беше до нея и се опитваше да поеме юздите на коня й. Като не успя, той я хвана и я дръпна върху седлото си, въпреки че тя пищеше и риташе силно с крака. Изведнъж нещо просвистя край ушите им. Двамата паднаха на земята, като Рейналф пое удара. Изведнъж, някак смътно, Лиз-Ан осъзна, че онова, което беше ударило Рейналф, беше стрела. Чу приближаването на коне. Извиваше неспокойно тяло в ръцете на Рейналф, който все още я държеше през кръста. Успя да се освободи и остана коленичила до него. Първо видя разкривеното му от болка лице, а после стрелата, която стърчеше между брънките на ризницата му. Точно под дясното му рамо. Кръвта вече струеше през дупките на ризницата и попиваше в земята.