— Рейналф! — промълви тя, като обхвана лицето му с длани.
Той повдигна клепачи. Очите, които се впиха в нейните, бяха измъчени, изразяваха единствено болка.
— Лиз-Ан — едва чуто рече той. Повдигна глава, погледна я и каза: — Защо?
Сълзите потекоха по бузите й и закапаха по лицето й.
— Не исках да стане така — каза тя, като преглъщаше конвулсивно, за да не избухне в ридания. — Исках само да говоря с Джилбърт, да му обясня. А ти не ми разреши…
Обърна глава и видя Джилбърт, който бързо се приближаваше към тях. Войниците му препускаха след него. Рейналф нададе стон и успя да се изправи до седнало положение, отблъсна я и хвана стрелата, която стърчеше от ризницата му. Лиз-Ан протегна ръка към него, но той отново я отблъсна.
— Не, Рейналф, моля те! Трябва да ми позволиш да се погрижа за раната. Ще загубиш много кръв, ако не го направя.
Когато той протегна ръка към меча си, друга стрела разцепи въздуха край тях. Размина се с целта си само на няколко сантиметра и се заби до него в земята.
— Не! — извика Лиз-Ан и застана пред него, за да го защити с тялото си.
Той все още се опитваше да изтегли меча си с лявата ръка. Лиз-Ан го прегърна здраво. Роклята й се напои с кръвта му Рейналф се опита да я отблъсне, но не успя да го направи с една ръка, а не искаше да оставя меча си.
— Махни се! — извика той. — Нямам нужда от женска закрила.
Тя бурно разтърси глава.
— Не искам да умреш заради мен, Рейналф.
Той погледна красивото й лице, което сега изразяваше единствено страх да не го загуби. Да, сега тя можеше да избяга от него, но май не искаше да го направи.
— Аз… те обичам — прошепна тя. — Не ме карай да ти обяснявам нищо. Просто те обичам и толкова.
— Лиз-Ан. — Джилбърт закова коня пред тях и скочи на земята с меч в ръка. — Махни се от него.
Рейналф погледна първо много високия мъж, който идваше към тях, а после жената, за която беше готов да рискува всичко.
— Сбъркал съм — каза той с дрезгав глас. — Ти заслужаваш да се умре за теб. — И хвана здраво дясното й рамо.
Устните му докоснаха нейните толкова леко, че тя не беше сигурна дали въобще я е целунал. А после я отблъсна толкова силно, че най-после успя да я накара да отдели тялото си от неговото. Неочакваното му признание все още кънтеше в ушите й. Тя го гледаше недоумяващо и се мъчеше да сложи в ред разбърканите си чувства. Рейналф вдигна тежкия си меч. Смръщи силно вежди и чело, но не поради болката, която изпита. Скъпото му, изпитано оръжие сега не просто тежеше в лявата му ръка. Беше му като чуждо. От замъка заваляха стрели, които пречеха на хората му да се доближат до него. А Джилбърт, леко накуцвайки, неотклонно приближаваше. Лиз-Ан погледна първо единия, после другия и предприе единственото възможно нещо. Повдигна полите на роклята си, изтича бързо при брат си и го прегърна. Той й отвърна, след което побърза да я отстрани от пътя си. И продължи да върви към мъжа, чиято кръв беше решен да пролее.
— Джилбърт! — извика Лиз-Ан и сграбчи ръката му, която държеше меча. — Престани. Рейналф не е направил нищо лошо.
Думите й имаха желания ефект. Накараха го рязко да спре. Само няколко крачки деляха единия от другия. Джилбърт я погледна озадачено.
— Нима това не е мъжът, който се опита да отнеме девствеността ти, Лиз-Ан? — попита той, като кимна по посока на Рейналф.
И двамата чакаха отговора й. Тя отговори бързо, отчаяно:
— Н-не.
Джилбърт я гледаше така, сякаш го беше ударила.
— Какво? — изрева той. — Погледни го! Нима косата му не е така светла, каквато ми я описа? Нима не притежава същото телосложение?