— Да — съгласи се тя и обърна поглед към Рейналф, който ги гледаше и седеше неподвижен. — Но не може да е бил той.
Рейналф срещна погледа на красивите й очи и изпита огромно облекчение. Думите й го разтърсиха. Беше ли възможно? Беше ли му повярвала най-после?
Хората на Рейналф се бяха приближили. Но като видяха, че нещата са се успокоили, не направиха опит да продължат по-напред. Просто стояха и чакаха развитието на събитията.
Джилбърт местеше поглед от Лиз-Ан към Рейналф и обратно. Спомни си как тя го беше защитила с тялото си само преди няколко минути. Ясно беше, че не искаше да избяга от този Уордю и не за това беше препуснала към замъка. Запита се какво всъщност е положението. Дали не беше възникнало недоразумение?
Като че ли чула неизречения му въпрос, Лиз-Ан му даде така очаквания отговор.
— Той ми е съпруг, Джилбърт.
Джилбърт направи неволно крачка назад и отпусна меча.
— Омъжила си се за този… — Той започна да търси подходяща дума, без да откъсва очи от Рейналф. — Този мерзавец?
Лиз-Ан реши, че е по-добре да не обръща внимание на думите му.
— Да, аз съм съпруга на Рейналф — каза тя, прехапала долната си устна.
По лицето на Джилбърт преминаха множество чувства. Последното, което се задържа най-дълго, беше горчивина.
— Беше ли принудена да се омъжиш за него? — Той си спомни колко усърдно кралят се опитваше да го задържи в двора.
Тя се поколеба. После каза:
— Кралят искаше да ме омъжи на всяка цена. Но ми даде право на избор. И аз избрах Рейналф. — Тя си пое дълбоко дъх и застана гордо пред брат си. — Избрах да остана при него, Джилбърт. Няма да се върна в Пенфорк.
Той видя истината в очите й и разбра искреността на думите й. Смръщил вежди, погледна мъжа, когото тя наричаше „свой съпруг“. Рейналф срещна погледа му. Изражението на лицето му беше твърдо, предизвикателно, въпреки че загубата на кръв беше отслабила силите му. Болката, чийто център се намираше малко под дясното му рамо, вече се разпространяваше и обхващаше цялото му тяло.
— Отговори ми, барон Уордю — обърна се Джилбърт към него. — Ти ли водеше нападението срещу лагера ни, който се намираше близо до Пенфорк, преди четири години? Ти ли изби всичките ми хора тогава?
— Не — отговори Рейналф, без да се колебае. Мечът тежеше в ръката му. Никога преди не беше смятал, че оръжието може да бъде толкова тежко.
— Нима сестра ми не те обвини, че си го извършил ти? — продължи да настоява Джилбърт.
Измерваше го с поглед. Знаеше, че съвсем скоро и последните сили на Рейналф ще се стопят.
— Да, тя ме обвини.
Лиз-Ан видя как челюстта на Джилбърт се стегна, как цветът на лицето му се промени. Но това беше спор, който щеше да ги доведе до задънена улица и можеше да стане причина единствено за неприятности. Поне така смяташе тя.
— Нима не виждаш, че той е ранен, Джилбърт? — попита тя. — Позволи ни да го внесем вътре, където ще мога да се погрижа за раната му.
— Добре — съгласи се той. — По-късно ще поговорим отново за това с него. Все още не искам смъртта му. Качи се на коня си, барон Уордю.
Рейналф искаше да се противопостави на Джилбърт, но знаеше, че първо трябва да спре кръвта, която изтичаше от раната. Погледна към Лиз-Ан и видя треперещата, колеблива усмивка, изписана на устните й. И взе решение. Свали меча си и даде знак на хората си да тръгнат напред.
— Не! — каза остро Джилбърт. — Само ти!
Рейналф го измери с присвити очи. Гневът отново се разгоря в гърдите му.
— Това е моят дом — изръмжа в отговор той. — И ще взема със себе си когото пожелая.
— Тогава няма да те пусна вътре — отговори Джилбърт и застана решително на пътя му с разкрачени нозе.
И отново Лиз-Ан трябваше да разреши спора. Повела коня на Рейналф за юздите, тя застана между двамата мъже.
— Аз няма да дойда без Рейналф. Няма да се случи нищо лошо, ако позволиш на хората му да го придружат.
Джилбърт искаше да откаже, но знаеше, че когато реши, Лиз-Ан винаги постига своето. А най-много от всичко искаше нейната безопасност. Защото дори сега, когато беше омъжена за този Уордю, той не можеше да я изостави.
— Добре — каза той, макар и недоволен, и се метна на седлото. — Може да вземе със себе си двама от своите хора.
— Ще взема около десетина — отвърна Рейналф.
Джилбърт стисна устни и поклати глава.
— Шестима — започна да се пазари той.
Рейналф кимна и направи знак на Уолтър да тръгне напред. Върна меча в ножницата, качи се, макар и трудно, на гърба на коня и протегна ръка на Лиз-Ан, за да й помогне.
— Лиз-Ан, ти ще яздиш с мен — каза Джилбърт.
— Не — отвърна тя и пъхна ръката си в тази на Рейналф. — Ще яздя със съпруга си.