Джилбърт скръцна със зъби, но не каза нищо повече. Като влязоха във вътрешния двор, бяха посрещнати от хора на Джилбърт, които бързо и сръчно взеха оръжията на мъжете, придружаващи Рейналф. Отнякъде се появи жена с коса, светла като тази на Рейналф. Лиз-Ан веднага се досети, че това е майка му.
— Рейналф! — извика лейди Зара и протегна ръка към сина си. Очите й се отвориха широко, като видя окървавената му туника. Като че ли изобщо не забеляза жената, която яздеше пред сина й.
— Мамо — каза Рейналф, като взе малката й длан в своята, — добре ли си?
— Разбира се — отговори тя. — Но ти… Какво се е случило?
— Повърхностна рана. Няма нищо страшно — увери я той, макар да знаеше, че не е така.
— Трябва да го приберем вътре — каза Лиз-Ан. — Загуби много кръв.
Лейди Зара най-после я забеляза. Погледна внимателно чернокосата красавица, която седеше на гърба на коня пред сина й. Присви очи, защото веднага се досети, че тя ще да е причината за всичките им беди.
— Слез оттам! — нареди тя. — Аз сама ще се погрижа за него.
Лиз-Ан трепна, но поклати глава.
— Не, аз съм лечителка. Освен това съм негова съпруга. И аз ще се грижа за него.
Лейди Зара направи крачка назад с широко отворена уста. Изненадаха я думите на момичето, а не откритата му предизвикателност. Изведнъж до нея застана Уолтър.
— Хайде, ела, ще ти обясним всичко по-късно. Първо трябва да се погрижим за Рейналф.
Уолтър и Геоф помогнаха на господаря си да слезе от коня. Силите му бързо отслабваха, затова той не възрази. Зара реши да не обръща внимание на момичето, което заяви, че е съпруга на сина й, и отиде до стаята на сина си. Веднага щом хората му го положиха на леглото, без да ги е грижа за прекрасните ленени чаршафи, Лиз-Ан взе нещата в свои ръце. Наведе се, за да огледа раната, като непрекъснато даваше команди, едва-едва обръщайки главата си през рамо. Лейди Зара започна да протестира, защото смяташе това за вмешателство, за нахлуване в нейна територия, но Уолтър отново я успокои. После я накара да излезе от стаята, преди да е станала причина за нови проблеми.
— Ще ми трябва и нажежено желязо. Запалете огън — каза Лиз-Ан, напълно спокойна, въпреки тежката задача, която й предстоеше.
— Ти наистина си много опасна жена — каза Рейналф и я погледна с обич. — Струва ми се, че все още съм готов да умра за теб.
Тя му се усмихна. Сърцето й биеше лудо.
— Този път няма да умреш — отвърна му.
Той й се усмихна слабо в отговор, затвори очи и потъна в дълбок сън.
ГЛАВА 20
— Къде е синът ти? — запита Филип жената, която служеше на семейство Чаруик отдавна. Правеше го толкова предано, че работата я беше състарила с няколко години. А беше едва на четирийсет и пет.
Изнервена и уплашена от внезапната му поява, Мери се сви зад масата, върху която месеше хляб. Отдавна не беше стояла така близо до него, но омразата, която изпитваше, беше все така силна. Защото той беше виновен за характера на сина й и за неговата склонност към насилие и пороци. Твърде много години невръстният Дарт прекара в компанията на Филип Чаруик.
А сега, когато Филип, синът на барон Едуард, владееше земите, къщите и хората на имението, макар баща му да беше още жив, животът в Мидлънд бе станал много труден за бедните хорица. През последните две години те непрекъснато гладуваха и бяха покосявани от болести. Полята, които преди даваха в изобилие храна, останаха неизорани. Само онези, на които баронът беше подарил земя, виланите, живееха що-годе добре и имаха какво да ядат. Но дори те го мразеха, защото Филип им отнемаше всичко. Беше немарлив и не можеше да се грижи дори за собственото си домакинство. Да, синът на барона нямаше съвест.
— Н-на полето, милорд — отговори, заеквайки, тя, като нервно оправяше престилката си.
Филип смръщи недоволно вежди.
— Тогава иди да го доведеш — нареди рязко той.
Тя кимна и изтича през вратата, като триеше ръце, за да махне от тях полепналото тесто. Филип я наблюдаваше как бърза през полето с усмивка на уста. Когато тя изчезна от погледа му, той се облегна на масата и напълни шепата си с тесто. Пъхна го в торбичката, която носеше. После взе още една шепа. Беше преполовил купчината тесто, когато на прага застанаха майката и нейният син. Огромният мъжага, който се казваше Дарт, вървеше първи. Косата му беше съвсем светла, мръсна и завързана отзад на дебелия му врат.
— Искали сте да говорите с мен, милорд? — каза той и застана в средата на стаята, чиито размери като че ли се смалиха.
Филип избърса ръцете си и прекоси късото разстояние, което ги делеше. Приближи лицето си само на няколко сантиметра от това на другия мъж. Лицето на Дарт беше съсухрено и състарено от дългите години усилена работа на полето. Усмивката на Филип стана по-широка и разкри всичките му зъби. Вече беше сигурен в онова, което досега само предполагаше. Хвана брадичката на Дарт и завъртя главата му първо наляво, после — надясно. Засмя се победоносно, отстъпи назад и кимна.