Наистина беше изненадана, когато откри, че Рейналф Уордю е благородник. Реши обаче да не обръща внимание на този факт. За нея нямаше никакво значение, че самият крал го беше изпратил да разреши спора между лорд Бърнард и неговия васал. Всичко щеше да бъде толкова просто, ако той беше обикновен човек от народа, както си мислеше тя преди четири години. Но сега… Дали смъртта му нямаше да навреди на честта на семейството й? Не знаеше много за Рейналф Уордю, но беше сигурна, че ще забележат изчезването му. И то скоро. Неканен, образът му отново изплува в съзнанието й. На външен вид, физически, той се беше променил много малко през изминалите четири години. Благородническата му титла, изисканата му реч, добрите му маниери и елегантното облекло биха могли да заблудят почти всеки, но Лиз-Ан мислеше, че го познава добре и не може да бъде подведена. Тази негова дълга, изненадващо светла коса! Мускулестото му, прекрасно тяло! И тези негови очи, които излъчваха такъв силен гняв! Бяха черни, тя си спомняше това, но сега бяха малко по-различни… Като че ли…
— Дяволите да го вземат! — прокле го тя. Силните чувства накараха гласа й да прозвучи дрезгаво.
Той беше! Не можеше да бъде някой друг! Обзе я желание да се държи като малко дете, да ритне масата или да счупи нещо, да направи каквото и да е, за да излее гнева си. Разумът обаче взе връх. Седна на леглото, като сви крака и ги обгърна с ръка. През изминалите четири години беше калявала тялото си и се беше научила да си служи с всички видове оръжие. Бяха я обучавали най-добрите бойци сред онези, които й служеха. А сега отмъщението наистина беше близо. Трябваше само да вдигне ръка. Но дали щеше да има достатъчно смелост? Ако Джилбърт не беше осакатен през онази нощ преди четири години, той щеше да предизвика Рейналф и да се бие с него. Той имаше повече причини да го мрази, защото беше пострадал жестоко. Да, тя познаваше силата на неговия гняв. Отслабващата й решителност почерпи нови сили от спомените, които я преследваха вече четири години. Присви очи и отново извика образа на осакатения си брат. Агонията му. В очите му, които някога весело се смееха, сега се четеше само страдание. И за това беше виновен Уордю. А нима не беше страдала и тя? Годеникът й беше развалил годежа, защото мислеше, че вече не е девствена. Тя горчиво се засмя. Да, и тя беше страдала, но не колкото Джилбърт. Нищо не можеше да се сравни с неговата загуба. Лиз-Ан усилено загриза нежната си долна устна, опитвайки се отчаяно да намери решение на затруднението, в което беше изпаднала. Как точно щеше да си отмъсти? В очите й се появиха сълзи на безсилие. Изтри ги с опакото на дланта си и рязко отметна глава. С крайчеца на окото си погледна към двамата мъже, които се дуелираха във вътрешния двор. Младият скуайър беше притиснал противника си в ъгъла и му се подиграваше, преди да нанесе последния удар — удара, който щеше да го направи победител. Изведнъж тя прояви интерес към двубоя и очарована загледа как младият скуайър грациозно се хвърли напред, после отстъпи, засмя се щастливо и вдигна меча си към небето. Глупаво, помисли си тя, осенена от скрита мисъл. Ужасно глупаво. Поклати глава и леко се усмихна.
— Да, точно така — прошепна. Да, щеше да си отмъсти. Щеше да…
Настойчиво чукане на вратата прекъсна мислите й.
— Милейди! — Гласът на камериерката й, Мели, проникна в стаята. — Имат нужда от вас.
Чуваше се глухо, като отдалеч, но Лиз-Ан знаеше, че момичето е коленичило и опряло уста до големия отвор, който се образуваше между пода и края на вратата.
— Не може ли да почака? — извика Лиз-Ан, която не искаше да прекъсват мислите й, преди планът да се е оформил напълно в ума й.
— Заради някакво дете, милейди. Момиченце, което се е наранило лошо.