— Разбира се, не. — Филип се засмя. — Това беше просто предисловие към моето предложение.
— И какво е то?
Филип затвори очи и обърна лицето си към слънцето.
— Толкова е просто — прошепна той. — Ти ще станеш барон, господарят на Чизън.
— На мен не ми изглежда толкова просто. Какво ще стане с брат ми? Нима той не е баронът сега?
— Засега — каза Филип, като замислено дъвчеше стрък трева.
— И как ще заема мястото му?
Филип погледна Дарт право в очите.
— Ти знаеш отговора.
Да, помисли си Дарт. Въпросът му беше глупав. Достатъчно дълго беше приятел на Филип Чаруик и не биваше да пита за начина, по който щяха да се отърват от онзи нещастник.
— Значи с този мой брат си приличаме като две капки вода? — попита той.
— Да. Ако не беше тежкият живот, който водиш, който си водил, приятелю, нямаше да е възможно да ви разпознае човек.
Дарт прокара длан по лицето си и почувства бръчките, които слънцето и вятърът бяха издълбали по него.
— И как ще го убия?
— Как би искал да го убиеш?
— Моят брат? — Дарт сви рамене. — Бих искал първо да се срещна с него.
— Ах, колко си сантиментален… — Филип въздъхна. — Разбира се. Повече от сигурно е, че ще се срещнеш с него.
— Кога?
— Скоро, не бива да се тревожиш за това. Ще бъда до теб.
Дарт кимна.
— Така си и мислех. Какво ще спечелиш ти?
— Познаваш ме добре, стари приятелю. Искам само едно нещо — съпругата на барона.
Дарт смръщи вежди.
— Това ли е всичко?
— Достатъчно е. Сигурен съм, че твоята дълбока благодарност ще ми служи добре през идните години.
Разбира се.
— Защо тази жена е толкова важна за теб?
— Искам я в леглото си… А другата причина е, че тя ми нанесе обида, за която трябва да си отмъстя.
— Красива ли е?
— Да. Но може би аз съм този, който трябва да задава въпроси.
Объркан, Дарт втренчи поглед в него.
— Ти я познаваш по-добре от мен, Дарт. Ти беше този, който първи легна с нея. Кажи ми как беше.
Объркването на Дарт стана още по-голямо.
— Не знам за какво говориш.
— Разбира се, че знаеш. Нима не си спомняш лейди Лиз-Ан от Пенфорк? — Очите на Дарт започнаха бавно да се разширяват Филип се плесна по бедрото и се изправи. — Да, същата. Нима не е ирония това, че се е омъжила за човек, който толкова прилича на теб — мъжа, който я е изнасилил? Съвсем скоро ще науча всичко. От самата нея…
Дарт остана безмълвен, защото знаеше, че не може да каже истината на Филип, а именно, че момичето го е проснало в безсъзнание, преди да успее да направи с нея каквото и да било.
— И защо я искаш сега — попита той, — като не я искаше преди?
Филип се изправи пред него.
— Ако знаех, че ще се превърне в такава красавица, може би нямаше така да прибързвам. — Постави ръце на хълбоци и се усмихна. — С мен ли си, барон Уордю?
ГЛАВА 21
Първите топли лъчи на утрото тъкмо започваха да пълзят по стените, когато Рейналф отвори очи. Видя познатата обстановка на стаята си. Отначало помисли, че сънува и че през последните няколко седмици не се е случило нищо, но когато обърна глава и видя Лиз-Ан, седнала до леглото му, почувства неизказано облекчение. Гледаше нежния й профил. Беше подпряла скръстените си ръце на дюшека и бе положила глава върху тях. Дори така, заспала, тя беше най-красивото същество, което някога беше виждал. Беше силно пребледняла, а под очите й тъмнееха огромни сенки. От дясното й слепоочие до брадичката имаше засъхнала кръв. Неговата кръв, разбра той. Смръщил вежди, погледна чистите превръзки, с които беше покрита раната му, и се зачуди как така не изпитва болка, защото беше ранен сериозно. Но усещаше само тъпо, приглушено пулсиране. Отново погледна Лиз-Ан и си спомни как Самюъл превъзнасяше способностите на господарката си. Да, наистина беше надарена с лечителска дарба.
Като се раздвижи бавно, за да не я събуди, той нежно взе в дланите си кичур от черната й коса, която беше разпиляна по завивките. Зави го около пръста си и той като че ли оживя. Беше много по-различен така, освободен от тежестта на останалата коса. Беше по-гъвкав и по-мек. Рейналф се усмихна и хвана още един кичур. От камината долетя шум и ръката му замръзна във въздуха. Изведнъж, напълно буден и застанал нащрек, той вдигна глава и отправи поглед към стола, където седеше Джилбърт Балмейн. Той безстрастно срещна погледа му. Двамата дълго и безмълвно се гледаха. Най-накрая Джилбърт бавно се изправи. Протегна се, изпъна рамене и тръгна към леглото. Рейналф не го изпускаше от поглед, въпреки че отпусна глава на възглавницата. Цялото тяло на Джилбърт излъчваше гняв, толкова силен, че Рейналф смяташе, че трябва да има оръжие подръка, за да се защити. Реши, че ще успее да го направи и с юмруци.