— Благодарение на умението на сестра ми — каза тихо Джилбърт, — ти ще страдаш малко за онова, което стори. Жалко. — Той спря до Лиз-Ан. Устните му бяха стиснати.
Един мускул заигра на бузата на Рейналф. Той отново погледна Лиз-Ан.
— Значи ми нямаш доверие и не искаш да ме оставиш насаме със съпругата ми — каза той. Гласът му беше дрезгав, защото полагаше усилия да говори тихо.
Джилбърт присви очи.
— Не и когато съпругата ти е моята сестра — изсъска той.
Двамата започнаха мълчалива битка. Напрежението в хладния утринен въздух се долавяше толкова осезаемо, че Лиз-Ан се размърда неспокойно и промърмори нещо насън. Обърна глава, но не се събуди. Потъна отново в дълбок сън. Джилбърт първи отмести поглед. Наведе се над сестра си и нежно я вдигна от стола, на който беше прекарала нощта.
— Рей… — промълви неясно тя. Клепачите й затрептяха, но не отвори очи. Сграбчи инстинктивно туниката му и сгуши глава на гърдите на брат си. Търсеше топлина и я намери. А после притихна и отново потъна в сън.
Силна ревност се разгоря в гърдите на Джилбърт, когато срещна погледа на другия мъж. Дългата нощ му беше помогнала да открие една нова, съвсем различна, Лиз-Ан. Като че ли времето се беше обърнало, като че ли беше изтрило някои от ефектите, които онази нощ преди четири години беше предизвикала. Странно, но това го разтревожи и той загуби спокойствие. Беше живял прекалено дълго със спомена за случилото се тогава. Какво беше предизвикало промяната? Той непрекъснато си задаваше този въпрос, но не беше намерил отговора. Единственото, което сега знаеше със сигурност, бе, че тя обича този мъж, а това предизвикваше гнева му. В неговите очи Рейналф Уордю все още беше врагът. И щеше да остане такъв, докато не успееше да докаже обратното. Джилбърт внимателно заобиколи леглото и положи Лиз-Ан на него.
— Не се е отделяла от теб, откакто те внесоха в стаята — каза той и отново погледна Рейналф. Зави Лиз-Ан с братска загриженост и седна на стола, който доскоро заемаше сестра му, и скръсти ръце. — Ако имаш достатъчно сили, а ми се струва, че е така, бих искал да чуя за обстоятелствата, които предхождат отвличането на Лиз-Ан от Пенфорк.
— Тя самата не ти ли е разказала нищо? — попита Рейналф. Тонът му показваше, че е силно учуден.
— Не. Хората от замъка ми казаха, че е имало предизвикателство и от нейна страна. Тя те е отвлякла от замъка Лангдън, нали така?
Неудобно му беше да признае, че жена е успяла да го отвлече, но такава беше истината.
— Да, точно така започна всичко — призна Рейналф. Трудно му беше да говори тихо, защото гневът се пробуждаше у него. — Но не мисля, че мястото и времето са подходящи за този разговор.
— Търпението ми започна да се изчерпва, барон Уордю — каза Джилбърт и придърпа стола си по-близо до леглото. — Искам да знам всичко! Нима мислиш, че не можеш да се контролираш?
Търпение, напомни си Рейналф. Стисна челюст и измери с очи Джилбърт.
— Мисля, че и двамата няма да успеем да запазим спокойствие, когато започнем разговора.
Неочаквано, Джилбърт отстъпи.
— Тогава ще почакаме Лиз-Ан да се събуди — каза той и започна да разтрива, с привични движения, мускулите на ранения си крак, които непрекъснато го боляха.
Малко след това влезе лейди Зара, придружена от сър Уолтър. Джилбърт стана от стола и прекоси стаята. С широко разкрачени крака, с ръце, сключени на гърба, той застана пред голямата камина. Рейналф не откъсваше поглед от него.
— Бих искал да остана за малко насаме с майка си и сър Уолтър.
Устните на Джилбърт бяха така здраво стиснати, че образуваха съвсем тясна линия. Той сви рамене.
— Когато уредим нещата между нас, ще можеш да оставаш насаме с когото пожелаеш. Но не по-рано.
Това беше достатъчно да накара Рейналф да скочи от леглото, забравил за раната и за голотата си.
— Рейналф, върни се! — нареди Лиз-Ан.
Тя също скочи на крака и се запрепъва, все още сънена, след Рейналф. Завивката се проточи след нея. Тя се спъна и падна, а одеялото се уви около нея. И Рейналф, и Джилбърт се спуснаха да й помогнат. Тъй като Рейналф едва се държеше на краката си, а и дясната му ръка беше безполезна, Джилбърт я подкрепи и изправи на крака. Лиз-Ан прошепна думи на благодарност и веднага се обърна към Рейналф. По лицето й беше избила руменина от гняв.
— Не бива да ставаш — каза тя, хвана го за лявата ръка и го поведе към леглото.
Той упорито отказваше да се подчини.
— Искам да излезеш от стаята ми — каза на Джилбърт, като го заплаши с пръст.
Джилбърт не забеляза заплахата в гласа му, защото беше втренчил поглед в корема му.