— Белегът… — шепнеше той.
Лиз-Ан стана извънредно сериозна.
— Нали ти казах, Джилбърт, не е той — каза тя, разбрала объркването му, защото самата го беше преживяла, когато беше видяла, че Рейналф няма белег на това място. — Можем да поговорим, докато лейди Зара е при сина си.
— Какво точно става? — попита лейди Зара. — За какъв белег говорите?
Никой не й отговори. Онемял от изненада, Джилбърт само кимна с глава и тръгна към вратата. Рейналф се освободи от ръката на Лиз-Ан и се върна в леглото. Лиз-Ан го последва. Беше извърнала лицето си така, че да не вижда нито майка му, нито Уолтър. Няколко минути се суети над Рейналф, защото искаше да му е възможно най-удобно. Като се увери, че ставането му не се е отразило на раната, тя вдигна завивката от пода и го покри. Рейналф не й каза нито дума. Джилбърт и Лиз-Ан излязоха заедно от стаята. Джилбърт даде нареждания на двамата души охрана, които беше поставил пред вратата на стаята, хвана Лиз-Ан здраво за лакътя и я поведе по коридора. Изведнъж Лиз-Ан се спря. Когато Джилбърт се обърна да я погледне, тя се хвърли в прегръдките му.
— Ах, Джилбърт — проплака. От очите й потекоха сълзи, предизвикани от нещо по-дълбоко от обикновено изтощение.
Объркан от поведението й, защото отдавна не я беше виждал да плаче, той несигурно я погали по косата. След няколко минути тя се успокои и вдигна поглед към лицето му.
— Съжалявам — каза, но продължи да го прегръща през врата. — Вината за всичко е моя. Бях глупава и постъпих прибързано. Трябваше да те чакам да се върнеш, а не да…
— Тихо — успокои я той. — Хайде да излезем навън. Там ще ми разкажеш всичко.
Лиз-Ан кимна и пое предложената й ръка.
Навън се носеше аромат на рози. Имаше ги във всякакъв нюанс на червеното. Градината беше истинска наслада.
— За градината се грижи лейди Зара — поясни Джилбърт.
— Как? — зачуди се Лиз-Ан и зарови лице в цвета на най-близката роза.
Джилбърт сви рамене.
— Не знам как го постига. Сигурно има талант за отглеждане на рози, така както ти имаш талант да лекуваш.
През последните дни беше започнал да изпитва възхищение от жената със силна воля, която беше и майка на Рейналф. Беше крехка, но у нея гореше истински огън. Ако беше по-млада, сигурно щеше да се влюби в нея и да я помоли да стане негова съпруга.
Очите на Лиз-Ан изразяваха възторга й от гледката.
Тя обходи с поглед цялата градина.
— Дори кралските рози не са така прекрасни!
Джилбърт не беше виждал Лиз-Ан да проявява интерес към тези неща от времето, когато тя беше дете, затова сега беше силно изненадан. Защото розите, все пак, нямаха никакво, дори далечно, отношение към оръжията и бойните стратегии.
— Променила си се — отбеляза той. Изпитваше чувство като от тежка загуба и в същото време знаеше, че то е егоистично.
Тя го погледна озадачена.
— Така ли?
Той отмести поглед.
— Ела. — Постави ръката си на гърба й и я побутна напред. — Ще се поразходим и ти ще ми разкажеш за Рейналф Уордю.
Тя кимна.
— Да, трябва да поговорим за него.
Градината не беше голяма, но прекараха цял час в разходка из нея, през което време Лиз-Ан разказа на Джилбърт всичко. Започна от срещата си с Рейналф в замъка Лангдън и завърши с това, как беше взела коня на Уолтър, за да предотврати дуела. Когато свърши, вдигна очи към Джилбърт и въздъхна.
— О, Джилбърт, защо направи този театрален жест — да изпратиш кичур от косата на лейди Зара? Това силно разгневи Рейналф.
— Защото си помислих, че ще стане така — отговори той рязко.
Но когато си спомни как му беше хрумнала идеята, на устните му заигра усмивка. Беше му се наложило да се прокрадне до майката на Рейналф и да отреже кичура, преди тя да е разбрала какво става. А когато се беше усетила, се беше ядосала толкова силно, че гневът й приличаше на безмилостна морска буря. Едва беше успял да избегне ритника, който може би щеше да го лиши от мъжествеността му.
— Постъпи много жестоко — каза Лиз-Ан.
Острите й думи го накараха да спре. Той я хвана за раменете и я обърна към себе си.
— Не можех да знам, че си се омъжила за Уордю — обясни той. Ръцете му я стискаха малко по-силно от необходимото, но това беше израз на вълнението му.
— Но той…
Джилбърт я разтърси леко.
— Исках да се върнеш невредима в Пенфорк, Лиз-Ан. Измъчваше ме мисълта, че той може да стане причина да те загубя, дори да те видя мъртва. — Джилбърт дишаше тежко и клатеше глава. Беше стиснал здраво клепачи, за да не види тя болката в очите му. — Да те загубя отново… — Гласът му заглъхна, защото го завладяха различни чувства. А после, като въздъхна още един път, той я пусна и й обърна гръб. Лиз-Ан погледна отпуснатите му рамене и почувства дълбоката му болка. Дълго, много дълго, вече носеше това тегло, а тя не беше направила нищо, за да го облекчи. Срамуваше се заради слабостта си, за това, че толкова време беше сляпа за чувствата на брат си. Преценката на краля за нея беше повече от вярна. Отиде при него и сложи ръка на рамото му.