Всички я гледаха с широко отворени очи.
— Когато открих нейната измяна, а и неговата, й наредих веднага да се маха от Чизън. — Зара въздъхна. — Но тя нямаше къде да отиде и Байрън ме убеди да й позволя да остане докато роди детето си. Обеща, че после ще я настани някъде на юг.
Рейналф знаеше за мъртвия си брат-близнак, но никога не беше чувал за сестрата на майка си. Слушаше, изненадан като всички останали.
— Тя ме мразеше. Но аз разбрах това едва след като тя легна със съпруга ми и забременя от него. Всеки ден я виждах в замъка и това ми причиняваше огромна мъка. Тя се перчеше с бременността си и открито, на глас, се питаше коя ли от нас е забременяла първа, коя ли ще роди първа, чие ли дете ще бъде истинският наследник…
Зара покри лицето си с ръце и избухна в ридания. Уолтър й предложи рамото си, за да се облегне на него. Тя се възползва без колебание от предложената й утеха. Когато се успокои достатъчно, за да продължи да говори, му се усмихна с благодарност.
— Мери роди син в деня преди раждането на моите близнаци. Както ми бяха обещали, когато се възстанових от раждането, тя вече беше заминала. Трябваше да се погрижа за погребението на Колин…
Лиз-Ан първа наруши възцарилата се в стаята тишина.
— Лейди Зара, простете ми, но знаете ли как вашата сестра Мери е кръстила детето си?
— Разбира се — отговори тя с глас, изпълнен с горчивина. — Кръсти го на бащата на Байрън. Д…
— Дарт — подсказа й Джилбърт.
Изненадана, Зара вдигна поглед към него.
— Да, точно така.
— Това е той! — извика Лиз-Ан. — Това е името на мъжа, който водеше нападението срещу нашия лагер. Онзи, който изглежда точно като Рейналф.
Отново настъпи тишина. Всички бяха като ударени от гръм.
— Погребали сте сина на Мери, а не Колин — заключи Джилбърт. — А Мери е взела със себе си вашия син, онзи, който се е родил втори. И се е заселила в Мидлънд, в дома на Чаруик.
Споменаването на това име изтръгна Рейналф от вцепенението му. Той се наведе рязко напред, при което едва не избута Лиз-Ан от скута си.
— Чаруик? Той какво общо има с това?
Джилбърт погледна Лиз-Ан.
— Не си ли му казала?
Рейналф обърна лицето й към своето и погледна в измъчените й очи.
— Затова припадна в двореца, нали? Какво криеш от мен?
Лиз-Ан се опита да се освободи от ръцете му. Мислеше, че ще е по-добре, ако помежду им има известно разстояние. Той обаче не искаше да я изпусне. Когато, без да иска, тя закачи раната му с лакът, изпита разкаяние, извини му се и се успокои.
— Не можех да ти кажа — каза тя, без да среща погледа му. Знаеше, че очите му светят гневно. — Трябваше първо да премисля всичко сама. Виждаш ли, Филип не ми каза нищо направо — продължи да говори тя толкова тихо, че останалите трябваше да напрегнат слух, за да я чуят. — Просто подхвърли, че много приличаш на някой друг, и изчезна. Бях така объркана и така уплашена при мисълта, че за нападението е виновен може би той, че е отишъл до такава крайност, за да не се ожени за мен.
— Ще изцапам меча си с кръвта на това копеле! — избухна Рейналф.
— Не, той е мой — каза Джилбърт и постави ръка върху дръжката на меча. — Ще заколя и онзи, Дарт.
Зара скочи на крака, избута Уолтър и се изправи лице в лице с Джилбърт.
— Ако това е моят Колин, няма да направиш нищо подобно. Той е мой син и не може да бъде отговорен за онова, което друг го е принудил да извърши. Няма съмнение, че е бил принуден да живее като селянин въпреки благородния си произход.
Тя се завъртя и сега гледаше право в очите на първородния си син.
— Не е ли така, Рейналф?
Рейналф отмести поглед от нея. Гледаше с обич жената, която държеше в прегръдките си.
— Ще видим — каза той неохотно. — Някои неща могат да бъдат простени. А други… — Той поклати глава и отново погледна Джилбърт. — Ще свършим работата заедно. Когато се възстановя достатъчно, двамата, ти и аз, ще се срещнем с Чаруик и ще поискаме удовлетворение за болката и мъката, които е причинил на нашите семейства.
Джилбърт поклати глава.
— Тогава ще трябва да се възстановиш само за час. Защото тръгвам днес следобед. — Той се завъртя на пети и тръгна към вратата.
— И как ще минеш край хората ми? — подхвърли Рейналф през рамо и успя да накара Джилбърт да спре.
Джилбърт се върна до леглото на Рейналф. Шпорите на ботушите му звънтяха силно в тишината.
— Чизън отново е в твоите ръце. И съм сигурен, че няма да имаш нищо против, ако аз и моите хора си заминем в мир.
По лицето на Рейналф се появи дяволита усмивка.
— Да — промълви той, докато замислено прокарваше длан по наболата си брада, — ако ти, братко, нямаш нищо против да те завържа за някое дърво. Това е единственият начин за напуснеш Чизън жив.