Лицето на Джилбърт силно почервеня, но той не каза нищо. Стоеше, свил длани в юмруци и поставил ги на хълбоците си. Лиз-Ан се изплъзна от скута на Рейналф и отиде при брат си.
— Моля те, Джилбърт — замоли го тя, — не заминавай сам. Изчакай Рейналф.
Джилбърт стисна зъби.
— Ти явно ми нямаш доверие — каза той горчиво. — Мислиш, че няма да се справя?
Тя поклати глава.
— Не, Джилбърт. Рейналф е в правото си да иска да дойде с теб.
Джилбърт се обърна и погледна в очите на Рейналф.
— Една седмица — съгласи се той недоволно.
— Не, две седмици — поправи го Лиз-Ан. — Раната е дълбока.
Ноздрите на Джилбърт се разшириха, юмруците му се свиха още по-силно.
— Добре, две седмици. И само толкова. След това тръгвам — с теб или без теб.
Отново се завъртя на пети и този път излезе от стаята.
ГЛАВА 22
През следващите няколко дни отношенията между Рейналф и Лиз-Ан не се подобриха. Той остана все така далечен и като че ли недостъпен. Беше ядосан, че не е споделила с него онова, което знаеше за Филип. Остави я да се грижи за раната му, но рядко й говореше. Отношението му причиняваше болка на Лиз-Ан, но тя си отказа утехата на самосъжалението. Смяташе, че е неин дълг да понесе гнева на съпруга си.
А през същото това време напрежението в отношенията между Джилбърт и Рейналф значително намаля. Лиз-Ан, макар и отдалеч, без да се намесва, наблюдаваше как тяхната враждебност постепенно премина в колеблива дружба. Макар да беше доволна от този обрат, той я накара да се почувства още по-нежелана. Те винаги разговаряха насаме, като че ли нейното присъствие им пречеше.
Тя спеше на твърда пейка в голямата обща зала, но сънят й беше неспокоен. Затова вината беше на обърканите й мисли. Всеки ден тя изправяше гордо рамене и продължаваше обиколката си на замъка. Искаше да се запознае с всичко и всекиго в него. Понякога се обезкуражаваше от това, как я посрещаха местните хора. Но не беше изненадващо, като се вземеше предвид, че беше сестрата на онзи, който ги беше поставил под обсада. Да, хората не бяха настроени приятелски към нея. Те дори се отклоняваха от пътя си, за да я избегнат. Дори появата на Джилбърт не успяваше да лиши една стая от обитателите й толкова бързо, колкото нейната. За тях като че ли нямаше значение фактът, че беше съпруга на Рейналф. Дори лейди Зара, която беше започнала да се отнася с нея малко по-топло, гледаше бързо да приключи разговора и винаги й се противопоставяше. Не трябваше да си кой знае колко интелигентен, за да се досетиш, че хората няма да те приемат, докато това не стори господарката им.
Когато се запозна със замъка, Лиз-Ан започна да прекарва по-голямата част от времето на двора. Гледаше с копнеж как хората на Джилбърт и Рейналф се упражняват в бойните изкуства, как се готвят за битката с хората на Чаруик. И, както винаги, никой от тях не искаше да премери силите си с нея. Така че тя трябваше да се задоволи с това да отчита грешките им и да си представя, че на тяхно място би се справила по-добре. Това й беше достатъчно… за известно време.
Вечерта на четвъртия ден почувства, че студенината в отношенията й с Рейналф се е проточила прекалено дълго, затова изкачи стъпалата към стаята му. Затвори тихо вратата след себе си, облегна се на дървените греди и се загледа в неподвижното тяло на Рейналф. Нощта хвърляше неясни сенки по лицето му. Нервна, но твърдо решена, събра цялата си смелост, отиде до леглото му и започна да се съблича. Когато остана само по тънката си долна риза, отметна завивките и легна до съпруга си. Усети как той се вцепени, когато голото й бедро се потърка в неговото. Това беше почти достатъчно да я накара да скочи от леглото, но тя се пребори с този импулс и се притисна в него.
— Какво си мислиш, че правиш, Лиз-Ан? — попита я с леко раздразнение.
Тя дръпна завивките чак до раменете си, вдигна глава и срещна погледа му.
— Сега съм твоя съпруга — каза смело. — Мисля, че не е необходимо да търся удобства другаде, като мога да ги намери в твоята стая.
— Значи се умори да спиш в общата зала заедно с другите? Да не би там да е студено или прекалено задушно, или пък просто не подхожда на положението ти?
Тя прехапа устни, за да не даде воля на гордите думи, които напираха на устните й. Поклати глава.
— Не, много съм самотна.
Като размисли малко, той плъзна пръсти в косата й и погали тила й.
— Не знаех, че искаш да останеш при мен — каза с глас, нежен като ориенталска коприна.
Тя потръпна и затвори очи, за да се наслади по-пълно на сладостното усещане. А после повдигна клепачи и се взря в черните му като маслини очи. Нервно прокара език по горната си устна.