— Да, искам да спя в леглото ти, Рейналф — каза тя, макар признанието да нараняваше гордостта й.
— Защо? — Гласът му беше дрезгав. Пръстите му се плъзнаха по-надолу и започнаха да разтриват мускулите на врата й.
— Жената трябва да спи в леглото на съпруга си — каза тя неуверено. Напрежението в тялото й започваше да се стопява. — Иначе между тях няма да цари мир.
— А ти искаш мир?
— Да, бих искала никога да не се караме.
По дяволите, и той желаеше първата си брачна нощ! В този момент не беше нужно много, за да може Рейналф да прекоси невидимата граница, която беше издигнал помежду им, и да задоволи страстта си. Той обаче успя да запази контрол над плътските си желания.
— Какво те убеди, че не аз съм извършил ужасните престъпления, в които преди ме обвиняваше?
Тя въздъхна.
— Сър Уолтър ми каза, че трябва да се оставя да ме води сърцето, а не разумът. А сърцето ми казва, че не ти си виновен.
Уолтър й беше дал подобен съвет? Сериозният, винаги трезвомислещ Уолтър? Каква ли магия беше сторила над него, за да изтръгне от устните му такива думи? Рейналф беше силно озадачен. А после се сети за вниманието, с което Уолтър се отнасяше към майка му, и смръщи вежди. Да, дълбоко в подсъзнанието си винаги беше усещал връзката, която съществуваше между майка му и Уолтър, но досега не беше я признавал дори пред себе си.
Следващите думи на Лиз-Ан го изтръгнаха от размисъла му.
— Дори преди да се оженим, сърцето ми подсказваше истината, но аз не исках да се вслушам. Бях много уплашена. — В гърлото й напираха сълзи и тя едва успяваше да ги сдържа. — И когато видях, че нямаш белег, пак се съмнявах в твоята невинност. И тогава сърцето ми говореше, но аз не слушах. Ах, Рейналф, толкова съжалявам!
Тя сгуши глава на рамото му.
— Но защо не изказа пред мен всичките си съмнения още тогава? Щеше да спестиш много болка и на двама ни.
— В началото бях сигурна, че ти си нападнал лагера ни. И мислех, че негодник като теб няма да остави жив онзи, който знае ужасните му тайни. Та нали убиецът…
Тя заплака мълчаливо и сълзите й започнаха да падат върху голите му гърди. Плачеше бурно, защото дълго, много години, беше сдържала мъката си. Рейналф я погали по косата и започна да шепне в ухото й успокоителни думи. Въпреки това тя продължи тихичко да хълца.
— Никога вече — каза той, като я галеше нежно по гърба, — никога вече няма да плачеш заради това. Разбираш ли ме?
Тя вдигна глава.
— Ти ми забраняваш утехата, която носят сълзите?
— Не ми харесва, че си тъжна — призна той. — Не искам повече да плачеш заради случилото се. Плака достатъчно и за два живота.
Вярно беше, но на нея не й харесваше някой да й казва какво може и какво не може да прави.
— Свърших с плача… засега — каза тя, — но не мога да обещая, че винаги ще успявам да сдържам сълзите си.
Рейналф харесваше огнения й темперамент и долавяше неговата изява в думите й. Точно той беше причина за възмущението й. Всичко щеше да бъде наред.
— Ти ме предизвикваш — мен, твоя съпруг и господар? — попита я той шеговито.
— Това не е предизвикателство! — каза тя, като застана на колене до него. — Не можеш да кажеш на някого кога да даде израз на чувствата си и кога да ги потиска. Много по-сложно от това е. Аз не съм кукла, на която можеш да дърпаш конците, и ако очакваш от мен да се държа като такава, съпруже, между нас никога няма да има мир.
Той не можеше повече да се сдържа и смехът му огласи стаята, изпълни я и заплашваше да се разлее и извън нея — звънък и щастлив.
— Защо се смееш? — попита го тя.
Той сериозно поклати глава.
— Доволен съм от теб, съпруго моя, харесваш ми. Това е всичко.
— Доволен си от мен? Тъй като кралят те застави да се ожениш за мен, мисля, че никога не би могъл да бъдеш доволен от мен.
Той я погледна внимателно. В стаята беше станало доста тъмно и фигурата й тънеше в сянка. Не можеше да долови нищо друго, освен контурите на тялото й.
— Кралят не ме е заставил, Лиз-Ан. Аз сам поисках ръката ти от него.
Той беше поискал да се ожени за нея… Изявлението му я накара да онемее от изненада.
— Защо? — успя да каже миг по-късно. — Но нали отхвърли предложението на краля да спориш с другите за ръката ми?
Той сви рамене.
— Това е нещо, върху което все още трябва да размисля сам.
Тя плесна с ръце и каза:
— Добре. Така поне ще има едно нещо по-малко, за което да се чувствам виновна.
Рейналф остана мълчалив дълго време, а после протегна ръка към нея. Тя колебливо положи глава на рамото му и постави длан на гърдите му. И почувства колко силно бие сърцето му. След минута той тихо каза: