— Всеки път ли, когато ме погледнеш, ще си спомняш за онова, което ти е сторил брат ми?
— Споменът избледнява с всеки изминал ден. Когато те видях за първи път в замъка Лангдън, ми се струваше, че се е случило едва вчера. А сега ми се струва, че е било отдавна.
Не точно този отговор очакваше той, но трябваше да се задоволи с него.
— Цяло щастие е, че ни събра тази трагедия, Лиз-Ан, аз съм благодарен на съдбата.
Тя се притисна в него. Рейналф се усмихна, зарови лице в косите й и вдъхна аромата им.
— Рейналф.
— Шшт. Заспивай. Ще отложим още малко нашата сватбена нощ.
Тя понечи да протестира, но после осъзна, че той много правилно е преценил душевното й състояние. Беше объркана, не знаеше, че може толкова лесно да разгадае вътрешния й мир. Откъде се беше сетил, че й е нужно неговото докосване, че копнее отново да изпита огненото преживяване на страстта, която беше запалил в нея? Не можеше да заспи. Лежа неподвижна, както й се стори, цели часове. Макар умът и съзнанието й да бяха изтощени, тялото й не беше. Всяка негова част, която се допираше до Рейналф, изпитваше неясна болка, като от копнеж. Не й помагаше това, че Рейналф също лежеше буден, че дишането му беше неравномерно, че сърцето му биеше лудо. Тя въздъхна, отблъсна ръката му и отиде в края на леглото, за да не усеща обезпокояващото му присъствие. Нямаше друг начин, по който би могла да си осигури поне малко сън тази нощ. Но той я последва и се притисна в гърба й, прегъна колене, за да ги опре в бедрата й. Чувстваше се прекрасно така. Неговото твърдо мускулесто тяло приемаше формата на нейните меки извивки и като че ли потъваше в нейното. Тя нададе стон на желание и се притисна в него. Потърка бедрата си в неговите. Той не й отговори. Тогава тя постави длан на гърдите му и го отблъсна.
— Ти вече не ме желаеш? — Думите й го обвиняваха, но в същото време издаваха горчивината й. Гласът и беше болезнено напрегнат.
— Лиз-Ан — отговори той, — просто не мога да те любя с тази рана.
— Тогава не ме докосвай!
— Какво? — извика той.
— Казах: „Не ме докосвай!“ — Тя се отдръпна от него. — Не мога да спя, когато си толкова близо до мен.
Рейналф объркано премигна. Не беше очаквал подобно признание от нея. По дяволите, дори думите й го възбуждаха. Той я дръпна в средата на леглото, преметна крака си върху нейните и се надигна на лакът, за да се взре в очите й.
— Сигурно е заради съпругата ти — каза тя, без да се постарае да прикрие болката и нещастието си. — Още я обичаш, въпреки че е мъртва.
— Арабела? — Тялото на Рейналф се напрегна дори само при споменаването на името й. — Не знаеш какво говориш, Лиз-Ан.
— Така ли? Не си ме докосвал от нашата първа нощ.
— Уверявам те, че това няма нищо общо с нея. Да ме прости Господ, но аз дори не съжалявам за смъртта й.
— Защо?
Рейналф не искаше да говори за това, но знаеше, че трябва да й даде обяснение. Въздъхна.
— Тя беше студена и мълчалива жена и непрекъснато ми изневеряваше. Не беше девствена дори преди да се оженим, макар да ме излъга, че е такава.
Лиз-Ан изпита огромно облекчение. Но после й хрумна друга мисъл.
— А ти беше ли й верен, Рейналф?
Чакаше отговора му със затаен дъх. Мислеше, че такава ще бъде съдбата и на нейната женитба. Все пак баща му не беше останал верен на лейди Зара.
— Да — каза той. — В началото.
Сърцето й се сви. Думите му й причиниха болка, каквато тя не смяташе, че е възможна. Рейналф усети тревогата й и я притисна към себе си.
— Не искам да те лъжа, Лиз-Ан, но мога да ти обясня. — Той нежно прокара пръст по шията й. — Всеки от нас живееше свой собствен живот, макар да споделяхме един и същи дом. Арабела си имаше своите любовници и затова се наложи и аз да си намеря такива.
Лиз-Ан сграбчи ръката му.
— И аз ли трябва да очаквам, че ще ми се наложи да те деля с друга?
— Само ако на мен ще се наложи да те деля с друг. — Говореше съвсем близо до ухото й. Топлият му дъх накара космите по врата й да настръхнат. — А нямам намерение да го допусна, Лиз-Ан. Бих убил всеки, който се осмели да те докосне. Ти си моя.
— Но Арабела… — поде тя.
Той постави пръст на устните й.
— Аз не исках Арабела, нито пък тя ме искаше. Но теб те желая, Лиз-Ан, желая те по-силно, отколкото съм желал която и да било друга жена. Разбираш ли ме?
Тя кимна. Обвиняваше себе си за неоправданата надежда да чуе от устата му, че я обича. Да, той я желаеше. И това беше всичко. Беше благодарна на мрака, защото скри сълзите, които се затъркаляха по бузите й.
— Ако не Арабела те държи далеч от мен, тогава какво? — Тя го целуна леко по устата.