Токораз Memo
8
Ятаган и Меч
ко силен е гласът й. Отвътре, не по-малко настървено и с не по-слаб глас, й отговаряше някакво друго куче.
Скоро Яне чу слаб глас да се опитва да озапти кучето от вътрешната страна на портата.
- Кой е там? - попита същият този глас.
Макар да му беше много трудно, Яне различи гласа на баба Василка. Като че ли товар се смъкна от плещите му. От известно време, колкото повече се приближаваха до Козбунар, толкова по-ясно усещаше и му се струваше, че нещо лошо се е случило с Василка. Яне не знаеше дали за това не го предупреждаваше онова чувство, за което му беше разказала магьосницата и което изпитваха змейовете. Сега обаче се успокои. Нищо й нямаше, баба Василка беше жива и здрава и явно беше добре, щом беше станала да провери кой е на вратата.
- Я марш оттука! Уууу, като магаре си станал, цяло муле!
Тези думи бяха насочени към звяра, който продължаваше да лае отвътре.
Най-накрая жената отвори вратичката.
Яне мислеше да влезе пръв, но Буря го бутна и с мощен скок мина покрай баба Василка. Старата жена въобще не разбра какво става. Макар да беше тъмно Яне по никакъв начин не можеше да сбърка. Там, вътре в двора, се движеше нещо по-черно от мрака. Огромно валмо от козина - това беше Ураган. Той трябваше да е още бебе, на не повече от година, но вече беше голям почти колкото Буря. Двете кучета стояха втренчени едно в друго. Очите им не помръдваха, снишили глави те продължаваха да се гледат и глухо да ръмжат. Този звук беше толкова дълбок, като че излизаше от недрата на земята. Огромните им бели зъби проблясваха в мрака и показваха колко опасни са огромните животни.
- Я млъкнете, бе! - извика Василка, като гледаше към двете кучета. - Яне, Яне, ти ли си?
- Аз съм, бабо Василке!
Яне искаше да прегърне слабата съсухрена жена, но тя каза:
- Ами к’во чакаш, ходи ги успокой тия двамата и ги вържи!
Яне се стегна. Старата жена се държеше така все едно не се бяха отделяли един от друг и до вчера са били заедно. Думите бяха казани с толкова властен глас, че Яне, макар с нежелание, тръгна да успокои двете кучета. Беше чувал, че мъжките кучета се бият с мъжки, а женските - с женски. Буря и Ураган се ръмжаха, защото се бяха забравили. Ураган беше приел двора за своя територия и сега я бранеше от другото куче, без въобще да подозира, че това е майка му. Яне скочи и се намеси. Той знаеше коя е Буря и че тя няма да се остави лесно на сина си. Не искаше Ураган да пострада и то от майка си. Най-накрая Яне успя да вър
IVтом “Войвода”
9
Iглава “Велковата дупка”
же двете кучета, въпреки това те се дърпаха едно към друго и се лаеха. Лаят на Буря и Ураган беше толкова силен, че сигурно се чуваше из цялото село. От силното лаене скоро го заболя главата, а за разговор и дума не можеше да става. Най-накрая Яне реши и затвори Буря под сайванта, а Ураган остави отвън на двора. След като прибра Буря под су-шината, той я помилва и успокои. Тя притихна, но по всичко си личеше, че не й харесва лаещият отвън полукангал. След като се справи с Буря и я накара да млъкне, Яне отиде и до Ураган. Кучето не го познаваше и го изръмжа. Яне го удари с всичка сила с длан в главата. Тя обаче беше толкова голяма и здрава, а козината на полукангала беше толкова плътна, дълга и гъста, че кучето сигурно въобще не усети удара. Яне не искаше да удря Ураган, но знаеше, че трябва да подчини кучето. За да му служи, то трябваше да знае, че Яне му е господар. Полукангалът отново изръмжа и Яне отново го удари. Беше удрял хиляди пъти еленси в дувари, дървета и всякакви греди и беше свалил много хора в несвяст с него, но ето, сега не успя да постигне нищо.
- Ураган, млък! - извика той, но лаят на кучето беше толкова силен, че кесиджията чу гласа си някак глух, тих и далечен. Кучето продължаваше настървено да лае по него, а лаят му кънтеше из двора и като че ли го свиваше и го караше да изглежда малък. Яне се почувства слаб и незначителен. Полукангалът беше висок почти до гърдите му, сигурно беше тежък колкото него. Яне стоеше изправен пред косматия звяр и се чудеше какво да прави. Опита се пак да извика, но гласът му изчезна в лая. Тогава Яне се сети. Още от времето, когато беше в Диарбекир, той беше придобил един тих глас, почти шепот, в който имаше голяма сила. Този глас той беше изграждал и докато се намираше в пустинята. Сега Яне реши да използва именно този свой глас. Той се спря, съсредоточи се, гледаше огромния черен космат звяр, който се мяташе, и гласът сам дойде при него. Яне зашепна, гласът му беше тих и звучеше по-скоро като хрип. Този глас обаче съдържаше някаква огромна сила, той като че излизаше от преизподнята.