Токораз Memo
482
Ятаган и Меч
за силата и тялото на змея. Сега Яне си играеше, но много добре знаеше, че Ирис няма криле.
Ирис заговори сериозно.
- Змеят представлява всички стихии. Той бълва огън, гмурка се под вода, лети и ходи по земята. Затова змеят символизира всички стихии. Той е първото същество създадено от Бог. Няма съмнение, че това е Дяволът, Сатаната или Луцифер. Според други вярвания именно змеят въвел ред в хаоса и е създал света и живота. Змеят винаги е бил символ на царската власт. Той носи силата и е връзката между небето и земята. Той е връзката между Бог и човек. Той не само е пазел българските царе, но днес пази и българските юнаци. Змеят е огледало, в него можеш да се огледаш.
Сега искаш ли да видиш крилете ми? - Ирис се закачаше с него. - Искаш ли?
Яне се учуди. Какво искаше да му покаже Ирис? Може би тя беше готова да бъде с него и това беше един любовен зов. Той също го искаше. Беше готов.
- Искам! - каза остро и сухо. Така или щеше да я предизвика, или да я накара да отстъпи. Яне беше готов и за двете неща. - Искам! - повтори той.
- Сигурен ли си? - питаше го Ирис. - Да не се уплашиш?
Яне вече беше започнал да си играе и нямаше от какво да се плаши, ниго имаше място за отстъпление.
- Да, искам!
- Изчакай тогава! - каза тя и излезе навън.
Яне беше учуден, не беше очаквал това. Какво ставаше?! Дали Ирис не го беше изоставила и на сутринта нямаше да се окаже, че се е пошегувала с него, като го е накарала да чака?
След малко отнякъде далеч се чу странна музика. Тя беше като далечно тихо биене на тьпан, но той издаваше звук, подобен на персийски барабан. Скоро се чу и нещо като саз. Яне беше учуден. Изправи се и седна на леглото. Вратата се отвори и някакъв силует влезе в стаята. Дъхът на Яне секна. Жената раздвижи тялото и ръцете си в нежен бавен танц. Тя беше облечена като турска кючекиня. Така бяха облечени султанските ханъми. Яне се сети, че Ирис беше прекарала много години в султанския харем. Жената танцуваше. Краката й не се движеха, а вдигнатите й преплетени ръце и извиващото й се тяло приличаха на змии, които се увиват една около друга. На шега Яне погледна под мишниците на жената и тогава видя. Не бяха криле, а татуирани четири точки в ромб, които оформяха нещо като каре. Очите му се хлъзнаха по извивките на тялото й. Тя свали ръцете си. Той се приближи и започна да целува тялото й. В унес
IV том “Войвода
483
V глава “Боляровия хан
тя отново повдигна ръцете си. Тогава татуираните четири точици още по-ясно се разкриха пред очите му. Тя извиваше тялото си в някакъв странен танц, после хвана дългата си руса коса и я вдигна нагоре, като я подаваше от ръка на ръка, а тя се “разливаше” като златен водопад. Това продължи, докато косата й, цялата сплетена в нещо като дебела плитка, не “кацна” върху главата й. Сега Яне си даде сметка, че досега косата, като дебела завеса, беше прикривала тялото на Ирис. Сега тя стоеше пред него, открила най-съкровените си места. Той доближи устни до горещата й кожа и нежно я докосна. Силна тръпка разтърси тялото на извиващата се жена. Как едно толкова леко докосване можеше да има толкова голяма сила? Ирис приличаше на чистокръвен расов красив кон, изпълнен с живот, нетърпелив, първичен, земен и тръпнещ в очакване, преизпълнен със сила и страст. Това беше тя! Тя го очакваше без свян, без обяснения и задръжки, без скрупули и мисли за бъдещето.
Яне продължи да целува тялото й, докато стигна до красивите й тежки гърди. Тя все още стоеше с вдигнати ръце. После целуна ямката на мишницата й. Тя потръпна и се огъна назад. Яне я подхвана, за да не падне. Почувства тялото й. Тя като че ли се разтвори и го пое. Яне потъна в сладостна забрава. Двамата дълго се движеха в някакъв божествен свят. Ирис все така беше с вдигнати над главата ръце. Яне не знаеше къде се намира, струваше му се, че лети. Не знаеше откога са така и какво се беше случило. Беше забравил, че на другия ден ще е сватбата им. Вече не беше сигурен, че тази жена е Ирис. Усещането беше божествено. Дали и на другите хора им беше толкова хубаво, когато са един с друг? Едва ли! Те с Ирис не бяха нормални хора. Това не беше човешка любов, това беше любов между змей и самовила. Яне смяташе, че небето ще се продъни, очакваше да чуе думите на Василка или нещо друго да се случи, но нищо такова не стана. Напротив, беше му много хубаво. Най-накрая Яне лежеше изтощен на леглото и едва дишаше. Ирис взе измачканата постеля и каза: