Дните минаваха. Мина много време преди нещата в хана да се успокоят. Яне изпрати по Кара Тозю хабер на Сотир, че се е оженил. Изпрати армаган на него, на жена му и на сляпата им щерка Марийка. Гой знаеше, че дори да беше поканил приятеля си, Двойнобелязания нямаше да го почете, затова, за да не го кара да се чувства зле и да му отказва, той не го беше поканил.
Вестта за сватбата продължаваше да се носи дълго след като тя беше свършила. След сватбата Боляровия хан се прочу и все повече хора отсядаха в него. Чак сега като че ли те бяха разбрали кои са Болярови, макар да бяха живели тук от векове. Яне не знаеше дали хората свързват, че той е Яне войвода, но сега това не го интересуваше.
Яне си почиваше. Кара Тозю се грижеше за земята и нивите, а Божура и Ирис се грижеха за хана. Пременен в новите си дрехи, Яне обичаше да обикаля из земите си и да мисли кои да са следващите земи, които да купи и да присъедини към Боляровия хан. Той се сети, че все още не е влизал в Дяволската дупка. Там беше последното съкровище на Вълчан, което Яне се готвеше някой ден да вземе. Щеше да го направи заедно с Кара Тозю и Кръстю и тогава трябваше да купи земята. На Вихър и Сянка им се роди малко кученце. Всички му се радваха много. Яне го кръсти Фурия. Едно от любимите му неща беше да се разхожда, Фурия да си играе в краката му, а горе в небето, високо над него, да се стрелка ятото гълъби. Всичко това го успокояваше. Яне вече беше заб
Токораз Memo
488
Ятаган и Меч
равил неуспешната си мисия в Кавказ и вярваше, че времето да се радва на живота си вече е дошло. Беше заобиколен от любимите си хора. Всичко в хана и със земята беше добре, така че беше спокоен.
Понякога се сещаше за обърканите думи, които му беше казал онзи арменец в Кавказ. Дали имаха някакъв смисъл, или бяха плод на страха и ужаса пред смъртта? Яне се опитваше да си ги спомни, но всичко от онази вечер беше много объркано в главата му и той се ужасяваше от това, което беше направил. Така и не разбра какво искаше да му каже арменецът. Запомни обаче колко хладнокръвен беше и как спокойно беше приел смъртта.
Една вечер двамата с Кара Тозю седнаха и старият мъж започна да говори:
- Най-далечната нива в Мишето ще сеем с жито и тази година. Вчера ходих на Гьол Търла. Там някой краде от нивите ни, сигурно е някой от Кочачово (днес село Кочово). Ще го заловя и хубаво ще си плати. Земята в Улук Пара е хубава, но горната река пресъхна и някои ниви изгоряха.
После Кара Тозю му разказа всичко за нивите им. Те имаха земи в Клюнка, Боязък Пара, Кавак Пере, Иризлика, Бух тепе, Баш пере. Дока-то слушаше, Яне мислеше какво ли беше станало със земята на Ирис в Козбунар. Сега кой ли обработваше Пъшкавица? Трябваше да провери и едни ден да отиде и да си вземе това, което му се полагаше.
Един ден се разнесе слух, че някакъв турски бей си построил конак в землището между неговата земя и Ходжиново (днес Богданица), точно там, където в река Сушица се вливаше рекичката, която минава покрай параклиса му и която се наричаше Черкезица. Той заградил голям двор и построил висока къща на два ката. Яне нито го беше чувал, пито го знаеше.
Една сутрин Яне “вдигна” ятото п>лъби, но когато те се прибраха, установи, че няколко от тях не се бяха върнали.
“Сигурно са се загубили или са се забавили” - помисли си той.
Гълъбите обаче не се върнаха и на другия ден. Така ден след ден гълъбите му започнаха да намаляват. Трябваше да види какво става. Може би сокол се беше появил наоколо. Ако беше така, Яне трябваше да го прогони. Забеляза, че когато се разхожда долу покрай параклиса и продължи по Черкезица, гълъбите му стават все по-притеснени. Един ден Яне тръгна след тях. Беше облечен с чиста бяла риза на светлосини черти. Отгоре беше облякъл новия си къс елек от сватбата. Беше препасал пояс, а в него втъкнал камата на Нурсултан Алиев. Свали меча си от стената и препаса и него на пояса си. Яне беше облечен по-скоро като чорбаджия, отколкото като селянин или
IV том “Войвода
489
V глава “Боляровия хан “
ханджия. Приглади и засука гъстите си буйни руси мустаци. Трябваше да види какво избива гълъбите му и да сложи край на всичко това. След това Яне “вдигна” гълъбите и тръгна след тях към аязмото. Реши да не взима със себе си Фурия, за да не му пречи.
Яне гледаше нагоре към гълъбите, които ту се стрелкаха, ту някои от тях правеха каваци и се спускаха току до земята. Той наблюдаваше цялото това представление, но най-много от всичко му харесваше това, че като следеше гълъбите, всъщност гледаше към небето. Като че ли досега не беше забелязвал чистото синьо небе и белите пухкави облачета, които преминават през него. Сега той за пръв път обръщаше внимание колко чисто, красиво и безбрежно е то. За него вече нямаше съмнение, небето беше живо и дишаше, така както диша всеки човек.