Яне вървеше така и стъпваше по сочната зелена трева. Той чувстваше мириса на зелено и му ставаше толкова леко. Скоро отмина аязмото и продължи надолу по Черкезица. Прекоси реката и продължи да се движи. Вървеше покрай някаква ниска горичка по-скоро обрасла с храсти, отколкото с дърва. Вървеше сред гората и продължаваше да следи гълъбите си. Техният танц искрено го радваше. Изведнъж в небето се появи черна сянка и гълъбите мигом се разпръснаха. Те се разлетяха във всички посоки. Ето кой е бил виновен за това, че гълъбите му намаляваха! Яне тичаше през гората, като продължаваше да гледа нагоре. Вече не знаеше дали се намира в собствената си земя, или е на територията на турския конак. Сега това нямаше значение. Скоро стигна до края на гората и тогава го видя. Той беше облечен като българин, но си личеше, че не е. До него в земята беше забита стойка за соколи. Яне си спомни лова на соколи на султана, който беше виждал в Истанбул. Зад него пасеше великолепен кон, завързан за едно дърво. Ето кой беше виновен! Соколът не беше див. Този човек ловуваше със сокол и избиваше неговите гълъби. Яне застана неподвижен и искаше да огледа по-добре мъжа. В него имаше нещо, което му беше познато. Какво ли? Тогава го видя. На кръста на мъжа висеше великолепно оръжие. Яне се вгледа по-добре. Не, не можеше да има грешка. Той много добре беше запомнил това оръжие. Беше го видял преди не повече от година-две. На кръста на наглия натрапник висеше Меча на емира. Същото това оръжие той се беше поколебал дали да вземе. Това беше ятаганът на Нурсултан Али-ев. На неговия кръст пък висеше камата на водача на кавказките родове. Ето, че двете оръжия пак се бяха срещнали. Някаква невидима сила беше срещнала хората, които носеха тези две оръжия. Дали мъжът не беше самият Нурсултан Алиев? Яне изтръпна. Много добре си спомняше как беше убил и прерязал гърлото на водача на Кавказ. Беше сигу
Токораз Memo
490
Ятаган и Меч
рен, че е мъртъв!
- Кой си ти? - извика мъжът след като го забеляза. - Какво правиш на моя земя?
Яне не беше сигурен на чия земя е, но сега това нямаше значение. Важното беше, че мъжът със сокола избиваше гълъбите му. Той беше застанал неподвижно и се опитваше да си спомни откъде познава този човек, къде е виждал лицето му. Може би ако мъжът беше облечен в турски дрехи, щеше да го познае, но сега не можеше да се сети. Щом носеше Меча на емира трябваше да е от Кавказ, но нещо друго се въртеше в главата на Яне, но не можеше да се досети и то постоянно му убягваше.
Мина доста време преди Яне да реши да отговори на мъжа пред себе си.
- Тези гълъби, дето твоя сокол ги избива, са мои! - е твърд глас рече той.
Мъжът отсреща говореше на български. “Да не би да е българин?” -
помисли си Яне.
- Защо си въоръжен? - попита мъжът срещу него.
“Значи все пак се притеснява!” - Яне беше объркан.
- Така си ходя - твърдо отвърна Яне.
- Ще се приближа да те видя - каза човекът.
Яне искаше същото. Той искаше да се разберат. Ако мъжът беше от конака, трябваше да се договорят, иначе нямаше да могат да правят ком-шулък. От одеве мъжът беше сложил ръка върху кокалената дръжка на ятагана си, но това движение не изглеждаше заплашително, а по-скоро като предпазване. Мъжът се приближаваше предпазливо и изглеждаше все по-притеснен. Тогава изведнъж Яне каза:
- Не искам повече да ловиш моите гълъби! - думите бяха изречени не като молба, а по-скоро като заповед. Така беше свикнал да говори Яне Боляров. - Ако не спреш да убиваш гълъбите ми, ще прострелям сокола ти!
Изведнъж мъжът се затича срещу него. Нападаше ли го? Яне го виждаше, но реши да изчака. Мъжът беше въоръжен е ятаган, а той беше взел меча си. Изведнъж мъжът рязко спря, точно така както беше тръгнал. Той гледаше Яне стъписан. Яне го беше респектирал е това, че не беше помръднал от мястото си, а беше приел нападението съвсем спокойно. С това беше прекършил волята на мъжа е ятагана. Мъжът пре-мигна няколко пъти с очи. Той като че ли не вярваше на това, което виждаше. Откъде познаваше този мъж? В този момент онова чувство, което го беше спохождало през целия му живот, което го беше пазило и му беше помагало толкова много пъти, го обзе е най-голямата си сила, е която го беше чувствал досега.
IVтом “Войвода”
491
V глава “Боляровия хан “
Мъжът насочи острия си поглед в него. За учудване на Яне обаче в този поглед омразата постепенно се замени от учудване, а след това от силна изненада. Яне също беше изненадан. Пред очите му като че ли се движеха множество воали, които един след друг се отместваха и Яне започваше да вижда истината, а тя беше по-невероятна от всичко друго. Змеят в него се събуди и се раздвижи и скоро се завъртя неистово в него. Някаква древна сила го караше да се чувства не на себе си. Не знаеше какво да мисли, стоеше като вкаменен и отказваше да приема това, което беше разбрал. Устните му се движеха, но ушите му бяха заглъхнали от откритието, което току що беше направил. Устните му мълвяха, но той не ги чуваше, а те повтаряха: