Яне беше обърнат с лице към джамчето и така виждаше и миндера, където трябваше да спи момичето. Скоро завивките се размърдаха и с пръхтене Ирис “изплува” отгоре. Тя оправи косата си и шумно вдиша въздух, за да покаже колко е недоволна от това, че е била завита през глава. Никой от възрастните, освен Яне, не виждаше момичето и не й обръщаше внимание.
- Къде е Божура? - тихо попита Яне.
- При мен дойде Сотир - Маноловият син. На лицето му имаше грозна рана. Каза, че Кара Мустафа му я е нанесъл.
- Така е! - потвърди Яне.
- Аз му помогнах, но когато дойде при мен, раната му вече почти се беше оправила. Бимбелови му били помогнали. Излекували го и спасили живота му, но отказали да му поверят Божура. Според тях бил още твърде слаб, а и много щял да привлича внимание с белега си и с момичето.
- Така ли? - възмути се Яне и се изправи на крака. - Как така няма да я пуснат?
Яне замълча, а след това се върна към въпроса си:
- Къде е Сотир?
- Той отиде в Бачкьой. Искаше да се скрие от хората. В къщата па баща си е. Яне, трябва да поговориш с него!
- Да! Да!
- Не им я оставяй, Яне! Знаеш кои са Бимбелови! Те са змейове! Малка е още Божура, нека расте със сестра си тук при мен!
Токораз Memo
12
Ятаган и Меч
Яне се изправи и стисна дръжката на меча. Само преди малко си мислеше, че пътуването му е завършило и сега ще може да обърне внимание на кауците, но се оказа, че има неща, които тепърва трябва да оправя. Още утре трябваше да се върне в Пашакьой, да върне Аракс, да благодари на Маринчо и в същото време да си вземе Божура. Няма да търпи никакви възражения и ще отведе момичето със себе си, ако ще да остави труповете на Бимбелови след себе си. Сети се какво беше обещал на двамата Бимбели, които бяха е него. Той трябваше да се върне веднага в Пашакьой и да потърси възмездие. Стисна юмруци така, че кокалчетата му побеляха.
Като се успокои малко, Яне седна. Трябваше да завърши разговора.
- Дядо Личо, ти как си?
Като чу името си и като видя Яне да се обръща към него, старецът се разтрепери от вълнение.
- Добре съм, Яне, благодетелю мой!
Личеше си, че чак след като се беше върнал от Диарбекир старецът беше осъзнал какво му се беше случило и че вече е свободен. Сигурно чак сега си даваше сметка какъв жест беше направил Яне към него, като го беше спасил от заточеничеството и от сигурна гибел. Сега дядо Личо искаше да изрази благодарността си към Яне, но не успя. Той само се разтрепери и разплака, а от устата му излизаше стон, но не и благодарност. Яне се протегна и потупа стария мъж по рамото. След това погледна към Ирис, която ококорена гледаше какво става, и й се скара да се завива и да заспива веднага.
Въздухът в стаята като че ли се беше сгъстил. За да се успокои, Яне стана и отиде до багажа си. Той беше стоварен отвън, в откритата одая. Бръкна, взе денка с иконата и я внесе в стаята. След това провери дали Ирис е заспала. Момиченцето се беше завило през глава, но си беше направило тунел от одеялото, така че да шпионира разговора на възрастните. Яне й се скара. Той се направи на много ядосан, но всъщност не беше. Не искаше малкото момиче да става свидетел на сълзите на дядо Личо. После Яне подаде на Василка денка и тя го развърза.
- Това е пандахуси - каза той.
- Знам какво е - сопна му се старицата. - Документ, че вече си хаджия. Толкова далеч ли стигна, сине?
- Да, бабо, и отвъд Йерусалим стигнах, за да върна това дяволче!
По това как се раздвижи одеялото Яне разбра, че Ирис още не е заспала, а си играе с тях.
Бабата вадеше различните неща и говореше:
- Ерусалим, хаджийска риза, това сигурно е шише с вода от река Йордан, а това е божигробска броеница.
IV том ”Войвода”
13
I глава “Велковата дупка
Яне беше купил една броеница с големи жълти кехлибарени зрънца, подобни на зряло и сочно грозде, но малко по удължени. Както я купи, така я сложи в денка и я забрави. Когато я купуваше, му се стори, че е добре един хаджия да има броеница. Това щеше да му придаде много “по-тежък” вид. После обаче си помисли, че броеницата е за хората, които са чорбаджии и по цял ден се чудят що да сторят с ръцете си и къде да ги дянат. Яне не беше чорбаджия и ръцете му винаги бяха заети с нещо. По-добре да държи оръжие или рало, дори да ги затъкне в силя-ха ще му подхожда повече. Затова той не реагира по никакъв начин, когато Василка сложи броеницата на леглото до спящата вече Ирис.