Най-накрая старата жена извади иконата, погледна я и ахна:
- Свети Георги и змеят!
- Аха - каза Яне.
- Защо точно тази?
Старата жена гледаше Яне в очите. Той веднага разбра какво го пита. Пред дядо Личо тя нямаше да смее да попита, но Яне разбра всичко, кимна и каза:
- Да, заради това е! Вече знам всичко!
Старицата го гледаше в очите и разбра, че е така.
- Освен това Свети Георги е светецът покровител на нашия род. Купил съм иконата за една черква, която дядо ми и баща ми построиха, а неин майстор беше бащата на Сотир - Манол.
Жената се отнесе уважително, прекръсти се, откачи една малка икон-ка, която висеше на стената, и на нейно място сложи голямата йеруса-лимска икона. После тримата дълго останаха седнали и не можеха да откъснат поглед от рисуваната със злато икона. Яне за пореден път се убеди в силата на иконата. Явно не само той беше подвластен на тази сила. Когато всички се отърсиха от магията да съзерцават иконата, Василка каза:
- Станал си хаджия, вече трябва да ти викаме хаджи Яне.
- Не, бабо, Яне е по-добре! Какво е това хаджи, като че ли съм чорбаджия или пък съм вече стар?
Тъй като искаше да смени темата на разговора, Яне попита дядо Личо за Герджика и за това как е минало пътешествието му. Вече много по-спокоен старецът разказа, че Герджика се е държал добре с него. За спомен той дори беше запазил оковите, свалени от ръцете на двамата, и ги беше донесъл до тук. Когато ги показа, старецът ги помилва, като че ли беше свикнал с тях и те се бяха превърнали в част от него.
Скоро Василка отведе двамата мъже в другата стаичка, която се намираше срещу тази, вътрешната, в която спеше тя. Преди там спяха двете момичета. Яне легна в леглото на Ирис, а дядо Личо - в това на Божура.
Токораз Memo
14
Ятаган и Меч
- Утре тръгвам! - каза Яне като излезе и остави стария мъж да легне. Двамата е баба Василка стояха в лятната открита соба. Нея явно не я държаха краката, защото го придърпа към миндера и двамата седнаха. Яне се подчини и седна до нея. Отново усети мириса на лятната нощ. Сигурно вече беше посреднощ. Когато седнаха, от мрака се дочу глухото изръмжаване на Ураган. Яне се опита да види кучето, но не успя. По скоро почувства някакво тъмно валмо, по-тъмно и от най-тъмната нощ, което като сянка се раздвижи в мрака, но не беше сигурен дали не му се е привидяло.
- Тихо! - просъска той е онзи глас.
Василка се сепна.
- Това е змейският глас! Кой те е учил на него?
- Никой.
- Сам ли го откри?
-Да.
- Доведи Божура! Не я оставяй там сама!
- Да. Искам да ти дам нещо! - каза Яне и бръкна в силяха си. От там извади двата китаба, които беше наследил от Велко. - Бабо, ще ги закопаеш ли там, откъдето ги извадихме предния път?
- Добре!
- А ще направиш ли лъжливо имане?
- Да, но нямам пари да сложа.
- Аз ще ти дам - каза Яне.
След това той отиде и събра всички пари, които му бяха останали от това, което му беше дал Хусам. Парите не бяха много. Отдели няколко монети и за себе си. Все пак за пътуването до Пашакьой трябваше да има някакви пари. Яне си беше купил нови дрехи от Едирне. Те бяха български - е потури, пояс и елек. Потурите бяха е цвят, който носеха Бимбелови, поясът беше кармъзен, само елекът беше къс, в син цвят, с цветни преплетени шерити*. Шеритът опасваше целия елек и беше в черен, бял, червен и жълт цвят, когато обаче беше преплетен, той не изглеждаше шарен или грозен. Яне беше благодарен, че беше решил да си купи нови дрехи, не можеше да отиде при Бимбелови като просяк. И без това предният път изглеждаше като някой босяк. Сега трябваше да е облечен с богати дрехи, за да покаже на Бимбелови кои са Болярови и че по нищо не им отстъпват. Досега не беше обличал дрехите, защото не искаше да слага нови дрехи, без да се е окъпал преди това.
Когато Яне се приближи, Василка го дръпна за перчема. Младият мъж се наведе, помисли, че има някакво боклуче преплетено в русата му коса. Старата жена обаче прекара сухата си ръка по косата му. Яне
*шерит - гайтан
IV том “Войвода
15
1 глава “Велковата дупка”
усещаше ръката й, но в това движение като че ли нямаше близост и нежност. Като че ли Василка за пръв път милваше някого.
- Яне, Яне! - каза тя.
Яне се чувстваше неудобно. Той искаше да се изправи. Беше свикнал да вижда Василка корава като камък и сега тази проява на нежност му беше непривична.
- Да - каза той и прекъсна бабата, макар да му беше ясно, че тя не иска нищо да му каже. За негова изненада тя обаче продължи. Явно се беше овладяла, защото го пусна.
- Животът, Яне… Научи се да го разбираш! За да го направиш, преди това трябва да се научиш да разбираш себе си! Може повече да не се видим…