IVтом “Войвода”
19
I глава “Велковата дупка”
щото бе призван за това, той беше роден такъв. Хората го гледаха и едва ли разбираха всичко това, но сигурно го усещаха.
Най-накрая конниците спряха пред чардака на къщата, в която преди беше живял Вълчо, а сега сигурно беше наследена от Марин.
Скоро той самият се показа на широкия чардак. Яне погледна натам. Хората отново въздъхнаха. Долу, върху гърба на Аракс, стоеше Яне - змеят, който преди малко беше пленил погледите и въображението им. Аракс като че ли усещаше, че присъства на среща, която ще се разказва с години и стоеше неподвижен, като изсечен от камък. Така той даваше стабилност на Яне и му помагаше да обърне внимание на всяка своя дума. Тук и най-малкото мръдване имаше значение.
Горе на чардака ходеше Марин - новият водач на рода на Бимбелите. Той беше пълноправен господар на цялата земя, върху която се беше разпрострял родът му. Беше нещо като паша, везир или по-скоро като цар. Марин се държеше като такъв и беше облечен по царски. Под ентерията се подаваха дръжките на пищови, сабя и ками и така показваха силата му, но в същото време тази сила вече не беше на млад човек, който иска да покаже на какво е способен, а зряла, овладяна, облечена във власт сила. В него имаше някаква спотаена мощ. Затова ентерията като царска мантия се спускаше над оръжията и ги прикриваше. Тя трябваше да покаже, че човекът има сила, но и власт, а властта е в това да имаш правото да властваш, а не да го налагаш със силата на оръжието си.
Двамата мъже се гледаха в очите. Мустакът на Марин стърчеше настрани, а този на Яне беше много по-малък и понеже беше рус, не се виждаше добре. Двамата мъже се гледаха без да помръднат. Яне мислеше за това как да поиска Божура, дали веднага и с остри думи, или да започне по-дипломатично, отстрани, като първо върне Аракс. Но пък ако върнеше Аракс, трябваше да се качи на гърба на ниското беребер-ско конче, което беше не по-високо от муле. Тогава сигурно щеше да изглежда смешно. Затова засега той остана така.
Присъстващите наблюдаваха двамата мъже. Каква красота се излъчваше от тях! По всичко си личеше, че това са двама воини! Не, не просто воини, те бяха родени за царе! Пред очите на селяните от Пашакьой се намираха двамата най-силни мъже в България и никой не се съмняваше в това. Маринчо, когото те много добре познаваха и който носеше прозвището “Страшния”, и Яне - този, който вече веднъж беше успял да надбори Марин и да стане башпехливан на цялата Империя на падишаха. Този, за когото се разказваха истории вечер пред огнището.
Двамата мъже се раздвижиха. Когато вече се готвеше да заговори, се случи нещо, което коренно промени ситуацията. От някоя от стаите на горния кат излезе Божура. Тя ходеше по чардака бледа като привидение
Токораз Memo
20
Ятаган и Меч
и застана от лявата страна на Марин. Момичето беше облечено е красиви дрехи и досущ приличаше на царска дъщеря. Инокентий беше показвал на Яне стари книги, в които така бяха нарисувани децата на царете и болярите. Божура пристъпваше като сърна и заприлича на Яне на малка царкиня. Той беше стъписан и вместо да заговори с твърд глас, замълча. Марин използва това и извика така, че цялото събрало се множество да може да го чуе:
- Защо си дошъл, Яне Боляров? Какво си оставил и що дириш тук?
Яне се стъписа от безочието на въпроса. Веднага се сети за цялата им
история с Марин. Старият Вълчо беше спокоен и много разумен мъж, а Марин беше остър и чакмаклия. Сега Яне трябваше да отговори подобаващо. Той изпъна още малко гръб и извика:
- Преди време предадох на двама от твоите хора Божура и им казах да я върнат в Козбунар, а виждам, че тя е тук! За нея съм дошъл! Дошъл съм да си я взема!
- Тя, Божура, каква ти е? Рода ли ти е? - каза Марин при все че много добре знаеше всичко.
- Не ми е рода - Яне искаше да продължи и да каже, че баща й го е заклел да я пази, но Марин го прекъсна грубо.
- Като не ти е рода, що искаш да си я вземеш? Откъде накъде?
- Тя… - Яне отново понечи да каже нещо, но Марин пак го прекъсна.
- Тя, Божура, не е ли от рода на Шейтаните, които са пряка издънка на Бимбеловия род?
Яне искаше да прекъсне говорещия мъж, но той така викаше, че не успя.
- Значи Божура е моя роднина! Наша роднина и ние имаме право да я отгледаме! Решил съм да я осиновя! На нея много й хареса тук при нас! Ето, жена ми преди месец ми роди син! Не го нарекох на баща ми Вълчо, а Кралю - в памет на шведския крал Карл XII, който ми е кум! Та тях двамата ще отгледам като брат и сестра! Божура и Кралю!