Любен Каравелов
Войвода
I
— Не вярвайте, момчета, не вярвайте, мои братя! Всичките тия работи са разни, голи лъжи са тия… Аз през своят живот съм видял много такива хатихумаюни, хатишерифи и гюлханета всичкте тя турски закони и правдини отидоха на вятърът. Турски работи! На книги се пише много, с думи се дава още повече, а човек не види добро ни за дукато: по устните текло, а в устата — ни капка! Я попитайте вие мене — защо съм аз оставил моята стара и болна майка и своят побелял като памук баща? А и живи ли са тия, сиромасите? Оставил ли ги е господ на земята да оплакват децата си и да кукат като кукувици, или им е вземал праведните душици? — Не зная. Ех, момчета! Тежко и горчиво ми е на сърцето, когато припомня своите млади и зелени годиници и моята бащина къщица — сладко се живее под бащината керемида! А сега? — Сега като чумав се скитам по чуждите краища и ниде не мога да намеря топло и мирно кьошенце, ниде не мога да наклоня тежката си глава и да кажа: „Сполай ти, боже!“ Ето, вие хайдутувате с мене няколко години, избрахте ме за войвода, а и досега не сте ме попитали: кой съм аз, чий съм син и защо съм избрал тоя занаят — говорил старият войвода на своите момчета и другари.
— Разкажи, чичо Стояне, разкажи! — извикала Стояновата дружина с един глас и обиколила своят юнак войвода, за да чуе неговите думи.
Стоян посочил с пръст към земята и казал на дружината си да седне и да слуша: а дружината му се наредила като бройница около огънят и възцарила се голяма тишина.
— Когато искате да знаете кой съм аз и що съм изпатил на този свят, то аз трябва да ви разкажа всичко ред по ред; а вие да слушате и да запишете думите ми в главите! — казал Стоян и седнал между дружината си.
Най-напред той помислил малко, чегато искал да събере всичките свои мисли и премежди в главата си, после нахлупил шапката си до очите, извадил едно мъничко чубученце, натъпкал черното му луле с тютюн, натиснал тютюн с палецът си, вземал от огънят главня, запалил чубучето си и захванал да разказва:
— Аз, момчета, съм из село Мечка. Ние бяхме трима брата: двоицата отдавна вече няма на светът — прости им, боже греховете! Аз бях най-малкият. По-големият ми брат се наричаше Продан, а средният — Първан. Продан беше лика-прилика с майка ми, затова нашата мила стара майка го и обичаше повече от другите си деца. Той всякога се намираше при нея: шъташе, помагаше й сееше, копаеше в бостанът, в лозето, в градината и садеше и зеле, и лук, и цвете, и дървета. „Момиченце ми не даде господ, ала и Продан ми е въртокъщник!“ — казваше майка ми.
Какъв момък беше тоя Продан, момчета! Като цвете в градина беше!… И в делник той беше хубав и гиздав, а в празник, кога се пременеше, то само да си го гледаш и окото си да не откъснеш от него! Стане в неделя заранта рано, намаже си с мас пантофите (той в неделя и по големите празници пантофи носеше) и лъщят се тия като огледало; обуе своите нови бели беневреци, облече своята шарена ленена риза, у която ръкавите и пазухите бяха нашарени с всякакви кенета из червена, синя, зелена, жълта и черна коприна; тури на главата си своята нова агнешка шапчица; запаше червен хримизен пояс; засуче черните си като смола мустачета и иде в черкова да се прекръсти и да запали на светците свещица. А из черкова като излезе — запре се и гледа го и старо, и младо, и женено, и неженено, и мъжко, и женско. Бабички, старци, момичета, момчета, жени и мъже — всичките го изгледват и мило им е да го гледат, чегато искат да го лапнат да го изядат от обичане! Мъжете всякога му кивнат с главата и рекат му: „Добро утро, Продане! Какво си? Живо-здраво ли си?“ „Дал бо’ добро! Добре съм; а вие добре ли сте?“ — каже Продан и върви си по работата. Старците сочат към него с пръст и казват на синовете си: „Погледате на Продана, момчета! Бъдете и вие такива хрисими, такива работници, такива въртокъщници, такива добри синове и такива пъргави и юнаци момци, какъвто е Продан. Това момче е младочка в градина, а не момче!“ А бабичките само въздъхнат ирекат: „Блазе на тая майчица, която е това момче родила, и на тоя баща, който казва, че му е син!“ А жените и момичетата се съберат накуп и говорят между себе си: „Я погледай, сестро! Погледай, лельо! Погледай, нано!“ Друга: „Погледа, мамо!“ А майката на дъщеря си: „Погледай, чедо, у дяда Трена какъв е синец израсъл! Чегато не е момче, а капка от роса!“ А Продан си върви полекичка и ужка не чуе що се за него говори, углухци се чини и само под мустак се подсмива. Не зная, момчета, от що и от какво, а всичкото село обичаше Продана: момичетата въздишаха и топяха се за него, жените му се радваха, старците и бабичките му се умилкуваха, момците го обичаха и в огънят бяха готови да се хвърлят зарад него; ала и той им правеше много добро: и ум, и разум ги научи и помогне им да си направят колата, и волове им купи по-евтиничко, и млечна крава им избере, и много друго. Дойде дома, пообядва и и де пак на работа, не може тъй като види имат ли сено, ту конете погледа, потупа ги по гърбовете и подсмръкне им, ту кокошките и патките понахрани; да ви кажа по-късо: навсякъде той обиколи и всичко види — и всичко у него вървеше нанизано и ред по ред. Да ви кажа ли, момчета, такъв ергенин, какъвто беше Продан, вие никога няма да видите! И тато беше работен човек, ако и стар вече да беше, а и той твърде често казваше Продану: „Ти Продане, никак не можеш без работа; ти трябва всичките кьошета да забиколиш и всичко да видиш и да нахраниш: кокошките и гъските ти храниш; в бостанът зеле и рапон садиш; а в къщи всяка покъщнина разгледаш и поправиш, и на майка си още помагаш! Ти, мой синко, си почини малко и нека поработят и пошетат Първан и Стоян!“ А Продан махне с ръката си, позасмее се малко и рече: „Ех, тато, нима е това работа!“ Какво ще му правиш, когато той беше момък събуден, пъргав, жив и работлив: никак не може да седи мирен и да не бара нещо, такъв въртокъщник се беше родил на светът. Той си почиваше само когато спеше — истина ви казвам.