След три месеца съдът отсъди Първана да бъде обесен на големият мост за това, че той не щял да се признае. Аз бях там. Очите ми се засветиха, кръвта ми се повдигна към главата и аз извиках:
— Умри, Първане, умри! Стани и ти курбан на кучетата! Но аз ти се кълна пред бога, че ще да отмъстя на твоите джелати!
И побяхнах. След мене се спуснаха сеймените, но аз вече бях далече.
Видите ли, момчета, че моята коса е вече побеляла и аз станах старец; но не по годините съм аз стар, а по душата. Вие ми казвате дядо и чичо, а не знаете, че аз още нямам нито триесет и пет години, дотолкова тъгите са ме състарили! Ала нека, аз още дълго време ще да старея; но ога дойде времето ще пак да се подмлади — и вие не ще можете и да го познаете. „Тоя ли е наш дядо Стоян — ще кажете вие, — реже той по-добре и от младите! Желаеме и ние да имаме такава ръчица!“
Хасана след една година пуснаха и вие помните ли, момчета, онзи арнаутин, когото убихме на Триушката планина? Помните — вие се чудехте, че аз се сърдех на него, че го биех сам със своите ръце и че го ритах с краката си като куче. Вие се чудехте, защото до онзи час не бяхте видели никога да убия сами някого. Тоя арнаутин беше Хасан. После Хасана мене чакат още троица: а там — щото даде господ…
Знаете ли кои са троицата?
— Води нас, Стояне, води; ние и в ад сме готови да идеме за тебе!… — извикала дружината.