Ала изведнъж Продан захвана да се променява и за твърде малко време съвсем се преобърна. Все мисли, все се мръжди, не яде, не пие, не пее и сън го не хваща. Иде той на нивата, а там го найдеш, че не работи, а седи си под киселицата или под орехът; подпре си на длан главата и жалостиво гледа към селото; или го намериш, че се търкаля по тревата или че ходи насам-нататък, въздиша и нищо се изорал.
— Продане, синко, що ти е, мое мило чедо? Ти трябва да си болен! Що те боли, мое дете? — го питаше мама.
— Нищо, мамо! Нищо ме не боли — каже той, па после въздъхне и иде нанякъде.
— Мама гледа на детето си и плаче, а тато само кашля, пъшка, суче си мустаките и муси се.
Една вечер късно Продан излезе из къщи, а Първан отиде подире му и полека-лека върви след него и крие се — иска му се да знае дека той отива така късно и в такова дъжделиво време. Продан вървял, вървял и запрял се при плетът на дяда Кънча; а дядо Кънчо имаше хубавичко-прехубавичко, гиздавичко-прегиздавичко момиченце: очи черни като вишни-череши, такива очи имат само сърните; лицето му кръв с мляко; а весело като лястовица; бързо като препелица; хрисимо като гергьовско агънце. Името й беше Латинка.
Било тъмно като в пъкълът и дъжд валял като из ръкав. Първану само светкавиците помогнали да види как Продан прескокнал през плетът и как Латинка излязла из къщи и тръгнала към плевникът, дека я очаквал Продан. Първан си турил ухото до плетът и можал да чуе само това:
— А що, Латинке, да пратя сватове или не? Аз мисля утре да пратя мама да те иска. Аз съм вече приготвил двайсет жълтици, купил съм чехли, само чакам да ми кажеш да ти пращам сватове или не.
— Прати, Продане, прати! — казала тя.
— А Хасан? Той те обича и иска да те вземе… Аз се боя от тоя изедник: той ще да ни направи зло…
— Хасан? Зло?… — повторила само Латинка, па помълчала, помълчала и рекла: — Прати, Продане, прати! Каквото господ даде, това ще и да бъде!
Тия още за много неща говорили, ама Първан не можал да разслуша; той чул само, че Латинка рекла Продану да вземе китката й и да си я затъкне в поясът; а Продан й рекъл, че тая китка той ще да носи всякота в пазухата си близо до сърцето.
II
Аз отидох в градът да продавам жито; а когато се върнах назад, то заварих голямо веселие: Продана годили, запив направили, а сватбата намислили да направят след две недели, после празниците. В това време бяха празниците-горещниците; а през тия празници не е добре човек ни да работи, ни да се жени, ни да се роди. Така барем казват бабите, а истина ли е, или не, аз не зная. Ихтиманският поп, дядо Кольо, казва, че през горещниците да работи човек не е грешно; а поп Недялко казва, че е грешно — кой ги дявол знае кой казва право и кой криво! После празниците всички отидохме на работа. Първан отиде на лозето да подвие и да подреже някои лози; а там го срещнал Хасан. Хасан беше вардар в нашето селце. Тоя Хасан беше арнаутин и твърде много обичаше чашката: ппропил беше всичките свои дрипи; останали му бяха само съдраната арнаутска фустанела, една стара арнаутска пушка, нож, един пищов и повече нищо. Дрипав, въшкав, гнусав, ала е дин-ислямин и ага и затова той знаял, че навсякъде ще да намери с какво да се прехрани. Агалъкът не е малка сила, мои братия! Тоя циганин видял Първана, дошел блзо при него, седнал на обкопът и извикал:
— Ей, гяур-пезевенк, ела тува море, Първане, море!