Първан оставил сърпът, с когото подрязвал лозите, отишел при Хасана и попитал го горделиво:
— Какво искаш, Хасане?
— Море ти дебела главо, кажи Продану да се не жени за Латинка! Не знае ли он, че е она моя посестрима? Не знае ли он, че я ке да я вземем и да я водим на мой вилает? Тако ми аллахот, я ке да му скинме главата от рамената! Он сака с мене да се бори и не ке да знае, че он е гявурин, а я съм османлия.
— Ако си османлия, то не си с рогове, а ти си човек, както и Продан. Насила ти не можеш да отнимаш чуждите момичета, защото сега вече е излязъл хатихумаюн и направен е танзимат.
— Танзимат! — повторил Хасан и плюйнал. — Танзимат! Ти знаем ли море, гявурино, ще е танзимат? Нищо повече вас не ке да бие, како ке да ви бие танзиматот. Царскиот танзимат ке да ви бие, да ви тепа, да ви краде и да ви прие кръвта. Не ке танзиматот да ви брани, не ке! Не се надейте море Първане, на хатипхумаянот! Вие хубаво знаете, че танзимат не може да буде между турчинът и гявуринът; вие знаете, че танзиматот е празна торба с орехи. „Дипсис киле, бош хамбар“, каже турчино. И кадиот, и пашата, и забитинот ке да чува Хасана, а Продана и дяволот не ке да го знае. Скоро кеме да видиме — хоке ли да ви брани хатихумаюнонт. Я ке да те научим една памет: вземи хатихумаюнот и никому не ке да донесе хаир, а само на халваджиите — да си гуждат у него халвата. А вие, Първанчо, малко трябва да се надеяте на танзиматите и на хатихумаюните. Знаеш ли, Първане, що казва турската книга? — „Гявурун дереси, османлънън даулу.“
— Зная — отговорил Първан, — а ти, Хасане, знаеш ли, че е вече настанало такова едно време, в което даулите ще станат тотмаци, а тотмаците — даули. Скоро ще да бъде това време! Ех!… твърде скоро това време ще да чукне на вратата ни и тогава знаеш ли, Хасане, що ще да бъде? — Ще да направим тъпани из дин-ислямските кожи и ще да тумкаме по тях Мохамедов марш. А кога дойде онова време, то аз щи да ти кажа, Хасан аго, що казва и българската книга: „Трай душо, черней кожо — в петък си благо яла!“ Харесва ли ти, Хасан аго, българската книга? Що мълчиш? Не харесва ти се, както ми се чини! Слушай, Хасане, ако не вярваш мене, то иди и попитай вашите молли и дервиши и тия ще да ти разкажат какво е във вашата и в нашата книга написано.
— Мълчи, гяурино, мълчи или, тако ми аллахот, ке ти отсечем главата. Иди кажи Продану да се не жени за Латинка, защото зло ке му буде.
И Хасан метнал пушката си на рамо, тръгнал къде гората и запял арнаутската песен:
III
Преминаха три недели от Първановата среща с Хасана; ние женихме Продана и доведохме невястата и унакът из черкова — аз бях девер, като най-малък брат. Латинка във венчанното оси рухо беше дотолкова хубавица, щото не можеше човек да се не занесе, като я гледа — ние всички ахнахме, като я видяхме. Турила тя на главата си венец от черешова пръчка, която беше обвита с всякакви цветя; разпуснала по гърбът си копринената си косица, която беше уплетена на няколко пленици, а в тия преници бяха заплетени мъниста, стари грошета и жълтъчета, седеф, мерджан и бисер; лицето си тя беше забулила с тънко червено було, което беше нашарено с тютюрмета; а ризата й беше дотолкова нашарена с кенета, щото полите й и ръкавите й грееха като ясното слънце. Ръкавите и полите на тая риза бяха от ленено платно и бяха тънки-претънки; а от това се видеше, че Латинка е от добро коляно! Контошът й беше от черна зеленикава чоха и беше подплатен с лисици; полите на тоя контош и полите на сукманът й бяха обшити със стамболски кенета, които дядо Кънчо беше купил на сереският панаир. Асаниятай, саятай! Такава сая вие нито сте видели, нито ще видите, ама и дека ще да видите! У дяда Кънча беше само едно детенце, само едно момиченце, и затова старецът не жалееше ни пари, ни имане — всичко нека върви за детето му. Саята й беше нашарена с такива шарени белушки и пепераушки, щото човек можеше да помисли, че са я шарили самодивите седемдесет и седем години! Латинка беше була жълти едренски чехли; на ръцете си имаше позлатени гривни — на синджирчетата бяха направени, — а гърдите й се лъщяха като месечина; на шията й виси гердан, който беше нанизан от червени мъниста, между които имаше и жълтичета; над герданът виси наниз от жълтици; а над него — ривце от стари пари, щото едвам шията й държеше такива тежки джунджурии.