Продан не слушал вече Латинка, а гледал Хасана, който полека-лека се приближал към него. Продан бил бледен, краката му се подкосили и той седнал до Латинка.
— Що ти е, Продане? Ти си бледен като платно! — казала Латинка.
— Нищо, така! Не зная що ми е… уморен съм — казал той.
— Аз ще ида дома да повикам драгинка Първана и да те заведеме… ти си болен.
— Не ходи, не трябва… Не зная от какво ми е лошо, ала то ще да ми премине… И той тъжно и жаловито погледнал на Латинка.
— Що ме гледаш така страшно, мой мили? Мене е страшно, аз ще да ида и да повикам някого — казала тя.
— Върви, върви по-скоро — извикал Продан и хласнал своята гълъбица към селото. — Бягай, моя Латинке, бягай по-скоро… Върви по-скоро и събери всичкото село…
— Отивам… добре… ще ида… — Тя не договорила своите думи, а извикала: — Хасан!
Хасан излязъл из ръжта, която била дотолкова висока, щото Латинка не можала да го види досега, и излязъл страшни-престрашни. Латинка се уплашила, прегърнала Продана и извикала:
— Отбрани ме, Продане, отбрани ме! Боже, не давай ме в ръцете на тоя върколак! Боже, боже, Продане, не давай ме!
Продан станал, слабостта му преминала и той горделиво очаквал да чуе що ще да каже Хасан.
— А-а-а, гяур — казал той, — не казах ли ти море, Продане, да се не жениш за Латинка. Нека дойде сега Първан със свойот танзимат да те чува от Хасана.
Продан клекнал на колене и рекъл:
— Прости ме, аго!
Но арнаутинът нямал милост.
V
А ние чакаме Продана, чакаме Латинка — няма ги. Млинът се изпече и изстина; вино, мед сирене и всичко приготвихме, а тях пак ги няма. Чакахме час, чакахме два, три, четири — няма ги и няма ги. Тато няколко пъти излазя на пътят и гледа към нивата, па се пак повръща назад и от нетърпение тупка с краката си о земята. Най-после у него не достигна търпение и той се обърна към Първана и рече му:
— Първане, я иди, синко, на нивата и виж защо Продан така дълго време не дохожда. Хайде скоро, мой сине!
— Добре, тато — каза Първан и излезе.
Ние с нетърпение очаквахме неговото врлъщане, ала премина твърде много време не дохожда. Хайде скоро, мой сине!
— Какви са тия чудеса? — каза тато. — И Първан отиде, па и него няма!
— Ех, тато, нима е близо нивата?
— Не, синко, тука има нещо! Трябва нещо да се е случило!
След един час и половина върна се Първан бледен, разтреперан и плаче; а ние всички се скаменихме. По лицето му се видеше, че е голямо зло станало. Тато като луд скокна накраки, а мама падна на одърът и глухо заплака.
— Дека е Продан? Дека е Латинка? — извикахме всички в един глас.
— Умряха! — каза Първан. Умряха! Утрепал ги тоя проклети, триж проклети арнаутин Хасан!
И Първан седна на едно столче и облегна си главата на ръка.
Повдигнаха се плачове и наричанета. Тато не говори нищо, а само ходи назад-напред, гледа жалостиво, сълзи му не капят из очите, само косата му и мустаките му се наежиха; а мама лежи на земята и само тежко пъшка. Ах, мои мили другари, никога аз няма да заборавя тоя ден — и в гробът ще да го помня.
Войводата наклонил надоле главата си, помълчал няколко време, после захванал така:
— Мама, клетата стара женица, дълго време лежа мъртва; тато ходеше като пиян и само проговаряше: „Продане, синко Продане! Изгубихме те, мой сине!“ Цял час се намирахме ние в такова страшно положение, щото ни един из нас не можеше да проговори нито една дума. Изведнъж се отвориха вратата и нашите селяни внесоха Продана и Латинка и един ранен, ала още жив арнаутин. Роднини, съседи, приятели, с една дума всичкото село дойде след умрелите и всичките плачеха горчиво. Премениха умрелите в новите им венчанни дрехи и туриха ги наред насред одаята. Дойдоха дядо Кънчо и баба Кънчовица, изреваха, хвърлиха се и прегърнаха своето детенце, своети единиче. Чак в това време вече тато се стресна и заплака; а мама се събуди, скокна накраки, дойде при Продана, прегърна го и завика. Боже мой, как тя, сиромашкинята, плачеше: и мъртвият, чини ми се, се би нажалил, и камъкът щеше да пусне сълзица. Плачеше тя, скубеше си бялата коса и говореше с тих и тъжен глас:
— Синко, синко! Затова ли съм аз тебе родила? Затова ли съм те гледала и отгледала? Затова ли съм ти се радвала, като на ангел мой, за да те убият, мое мило детенце, проклетите изедници! Защо гробът и черната земя не са прибрали по-напред мене, а оставили са ме да те оплача? Ти беше всичката моя надежда, ти беше всичкото мое имане и тебе вземаха из ръцете ми проклетите кръвопийци.