А дядо Кънчо и баба Кънчовица прегърнали Латинка и от двете страни и плачат горчиво, горчиво.
Продан и мъртъв беше хубавец, момчета, само малко нещо беше бледен; а невястата му беше толкова хубава станала, щото приличаше на ангелите, каквито се тия изписват на черковните врата.
Раненият арнаутин, на когото никой досега не обръщаше внимание, повика с ръка нашият селски поп и помоли го да чуе що ще той да му прикаже. Арнаутинът захвана така:
— Когато Продан излезе из къщата си и отиде на нивата, то Хасан ме повика и рече ми: „Чуй, Мемише, ако ти дойдеш с мене и да ми помогнеш да убия Продана, то ще ти дам петстотин гроша; а ако ми помогнеш да увлека Латинка, то ще ти дам хилядо.“ „Ти нямаш ни пребита пара в кесията си, а обещаваш хилядо гроша“ — рекох аз и позасмях се. „Как нямам! Ти не знаеш ли, Мемише, че аз лесно печеля парите си? Днеска аз утрепах един търговец и вземах от него две хиляди гроша.“ Хасану аз повярвах, защото го знаех, че той е кадър на всичко, а аз съм сиромах човек, хилядо гроша са за мене голямо имане; аз помислих, че с тия пари мога да се върна на вилаетът си, да се оженя и да си живея мирно — и съгласих се. Когато ние дойдохме на нивата, то се скрихме в корийката, кояяято е при нивата, и оттам можехме да видим Продана и Латинка, и чухме всичко, щото тия говореха между себе си.
После това Мемиш разказал как Латинка разказала Продану за сънят си, как тя пяла, и продължал:
— Когато Продан падна на колене и молеше Хасана да го прости, то Хасан извади ножът си и удари го в ребрата. Продан падна на земята; а Латинка го прегърна, целуна го, па грабна сърпът си и нападна на Хасана. Хасан хвана Латинка за дясната ръка и рече й: „Море, Латинке, остави гяуринът и вземи мене. Аз ще да те взема и да те водя на вилаетот си.“
Тогава Продан се изправи малко и рече: „Умри, умри, Латинке, и не попадай в ръцете на проклетия турчин!“ Латинка захвана да плаче и да вика, а Хасан ми рече: „дръж я, Мемише! Помогни ми да я вежа и затъкни й устата да не вика!“ Когато аз се приближих до нея, то тя взема сърпът из дясната си ръка в лявата и като ме резне с него, ето тука. — Мемиш показал на шията си. — Па изведнъж — продължал Мемиш — като сърна подскокна настрана, изскубна си ръката от Хасановите нокти и пак нападна на него; ала хасан й не даде да се приближи близо; той извади пищовът си и пропушна гърдите й. Латинка се разтрепера, падна над Продана и речче му: „Хайде да идеме сега заедно, мой мили, на небето.“ Продан беше още жив; той прегърна невястата си и издъхнаха и двамината в едно време. Аз не бях тежко ранен и можех да побягна; но Хасан дойде при мене и рече ми: „Ти си ранен, Мемише, и не можеш да бягаш с мене; тебе щат да хванат и ти ще да ме издадеш.“ „Не съм аз тежко ранен, Хасане, и мога да бягам; ти ми само дай петстотинтях гроша, и аз ще да се очистя оттука като стрела.“ „На ти петстотин гроша — каза Хасан, — умри и ти, както умряха и гяурите“ — па ме удари с ножът си в дясното ребро и отиде си. Аз паднах и…
Повече нищо не можа да каже Мемиш. Из устата му потече черна кръв и той замълча. След няколко време той пак дойде в себе си и каза:
— Ах, простете ме, простете, добри хора! Аз съм много крив. Аз много години съм ял хлябът ви и солта ви; а не съм ви бил…
Последната дума му замря в устата и той изпусна грешната си душа.
Мемиш беше преди Хасана наш вардарин — вардеше селските лозя. Продан и тато му даваха всякога ту цървули, ту тютюн; хранеха го, обличаха го и пари му даваха; а мама твърде често му даваше ту ризица, ту кърпица, ту чорапи; и нахрани го, и напои го; а той? Знаете ли, момчета, че на турчин, ако дадеш и сърцето си, то пак не ще бъде доволен и поиска и душата ти! Турчинът не убива кучето, защото било грехота; а човека да убие не било нищо — християнинът бил по-долен и от кучето! Ето, мои братия, на какъв народ ни е предал бог в ръцете за нашите грехове! Господи, боже мой! Свети Георги! Дълго време ли щеме ние още да търпиме?
И войводата си вдигнал главата нагоре, гледал на небето; а по почернялото му лице текли сълзи. В това време той се молил. Дружината благоговейно мълчала и гледала надоле, но скоро пак оживяла, когато войводата проговорил горделиво и сърдито:
— Да мъстиме, момчета, да мъстиме! Ние ще да отмъстиме на душманите си, мои братия!
— Да отмъстиме! — извикала Стояновата дружина и попитала Стояна: — Разкажи ни що е станало после, чичо Стояне!
— Дайте ми да си почина, момчета! Утре заранта ме подканете и аз ще да ви разкажа всичко, щото се е случило после това, щото вече ви казах.