Дружината станала и разпръснала се насам-нататък: един отишъл да си почива; други — да чува стража; трети — да търси храна по бачиите; а четвърти задрямал при огънят. Скоро се възцарила мъртва тишина.
VI
Било утро. Тежко е да си представи човек каква красота и каква животворяща сила има заранта на Стара планина, а особено през пролетта. Който не е бил на Висошката планина, която лежи между Пирот и село Ръжана, той не може да има понятие доколко е хубавица наша България и доколко е величествен земният рай. Качете се на високият връх и погледайте насам-нататък. Пред вази там доле стои гради Пирот, накитен с всякакви цветя и обиколен с плодовити лозя. Види се Нишава с нейните зелени брегове, която се извива като зъмя и влазя в една тъмна пещера, дека се губи в планината, и извира пак в Сърбия. Синкастата и тихата вода умива райските брегове, които са покрити с цели кории люляк, ябълки, сливи, круши и орехови дървета: приятно чучуркат планинските долове и вървят към голямата река. Там, в малките планински езера, се събрала дъждевата вода и свети като огледало, посреди най-ярката зелен, която е напълнена с милиони пиленца и други живинчета. При самите поли на планината са насадени големи пространства с трендафил, който разпръска неизказано благоухание; а момиченцата, с накитените свои от трендафилови венци миловидни главици, събират трендафил, правят из него трендафилово масло и продават го на възток и на запад; а около тях пеят славеи. Селската девойчица, с мотиката в ръка, отива на лозето да обкопае лозите и пее си своята народна песенчица, която помага в работата; млад и гиздав селянин стегнал своите сиви волове и отива на полета да оре; овчарят кара своите овце на паша; а след него върви сиво като вълк кученце и гледа на своят господар като младоженец на своята млада невяста. Младите агънца играят весело между себе си и подскачат; козлетата се мушат със своите мънички рожчета и лазят по скалите, като същи дяволчета; а жабите свирят своят обикновени концерт. Обърнете се наляво: там се простират цели редове планини, със своите голи и снеговити върхове, които достигат до облаците. Нищо живо се не вижда там, само сивият, с гола глава орел се вие над скалите и над камъните и търси по-добро място, на което да кацне и спокойно да изяде своята плячка — заецът, лалугерът или агнето. По-надоле се видят ниски и гъсти букови храсти; а още по-надоле стари дъбове, около които расте гъста и разновидна растителност. Надясно, около вас — ями, голи скали, бързи потоци и бистри речки, с високи и разноцветни брегове из червена, синевата и бяла глина. По-нататък се намира царството на темнотата — висока и гладка скала; но изведнъж нова планина прегражда пътят на пътечката и вие влазяте в темна, мокра и страшна дупка и не видите нищо повече освен темнота и мокрота.
В тия непроходими гори се крият цели дружини хайдуци: тук ще намериш и българи, и сърби, и бошняци, и арнаути-християни. Там ти можеш да живееш цели вечности, па и самият дявол да не може да те намери. И наистина, там отива да живее всичко щото е гонено, всичко, щото е свободно, всичко, щото се мъчи и страдае, и живее там като човек, бие се с турците и оплаква отечеството си. Всичките тия юнаци очакват гласът на тръбата, която ще да ги повика оттам и която заедно със свободата ще да им даде мир и щастие.
Но ние се отбихме от пътят, по който сме тръгнали, и не гледаме това, щото е пред нази… Обърнете се назад и ще да видите и друга по-прекрасна картина. Пространни равници, насеяни с градове, със села, с гори, с реки, с жълти ниви и със зелени ливади; а ето тамо далеко се види един светлив, дълъг и кривуликаст пояс, който се отражава от слънцето и свето като елмаз. Това е Дунавът. По-нататък се нищо не види; всичко се губи в мъгла…
Дружината се събрала около огънят, на който се пекъл на шиш един матор овен; гиздаво момче го въртяло, барало го час по час с пръстите си и облизвало ги с езикът си… Стоян седял между момчетата си, пушил своето чубуче, па изведнъж заговорил:
— Когато аз убивам някой беззащитен турчин, то твърде често чуя някакъв си вътрешен глас, който ми казва: „Безжалостни Стояне, ти не си човек! Нима ти не си християнин? Дека ти е християнското сърце? Нима така те е учила майка ти и баща ти? Нима така ти е заръчал дяда ти Трено?“ И у мене се не повдига ръката, аз се разкайвам. Но щом припомня онзи страшни проклети ден, то аз ставам лют, безчовечен и режа когото завърна.
— А турците нима нас жалеят? — отговорила дружината. — Нима тия не ни убиват като кучета? Защо ние да ги чуваме и да ги галиме? Жалеят ли тия нашите жени и нашите деца?