— А кажете ми: могат ли тия да ни жалеят? Нима тия са хора и християни, каквите сме ние? Нима тия знаят, че Христос ни учи да обичаме и враговете си и че той е умрял за нази? Турците са безверни кучета и трябва да идат в ад.
— А ако турците са враги Христови, то защо христос е дал нас в ръцете на своите врагове? — попитали момчетата.
— Не бог ни е дал на турците, а ние сами сме се отдали в ръцете им. Ние сме наказани, защото не сме били сговорни и че малко сме обичали отечеството оси и свободата си.
— А дълго ли време ще да се продължава нашето робуване, чичо Стояне?
— Не, момчета, твърде скоро то ще да се свърши! Един турчин ми разказваше, че в тяхната книга било написано, щото още десетина години ще царуват турците; а после ние ще да бъдеме свободни и ще да имаме свое царство.
— А как ще да бъде това, Стояне? Нима турците искат да ни върнат царството?
— Не, момчета, тия не са съгласни да го върнат; а ние трябва да го вземеме назад насила. Тия казват: „С кръв сме го вземали, с кръв ще и да го дадеме.“ Трябва да се биеме, мои братия, да се биеме!
— А било ли е някогаш у нас царство? Имали ли сме някога свои царьове, Стояне?
— Имали сме, момчета! Всичко ние имахме, ама нямахме сговор между себе си и изгубихме го.
— А ако имаме сговор и ако се биеме юнашки с турците, то щеме ли да добиеме пак царството си и свободата си?
— Ако сме мъже и юнаци, то ще да бъдеме и свободни! У нас ще да бъдат добри паши и праведни съдии, ако ние бъдеме безстрашливи и ако се не боиме от турците.
— Ще бъдеме, Стояне, ще бъдеме юнаци! А разкажи ни, Стояне: съдиха ли Хасана за Продановата смърт?
Стоян продължал:
— Понесоха младоженците на гробищата да ги заровят в черната и плеснивата земя. Мама, клетата стара женица, хванала Продана за главата и вика над него… Страшна беше мама в онова време: търси сиромашкинята и плаче; кърпата й паднала от главата, а бялата й коса се разплела и виси по гърбът й. За един ден, момчета, косата й съвсем побеля!… Пуснаха мъртавците в гробът и когато попът прочете: „Помилуй мя, боже, по велицей милости твоей“, то мама падна в гробът; ние я извадихме, а тя се смее. Сиротата! Господ й взема умът — полудя клетницата.
След шест деня софишкият паша прати гавази, хванаха Хасана, везаха го и заведоха го в градът. Заведоха още тата, Първана и няколко други по-стари наши селачани. Поживяха тия три-четири деня с тях. В градът останал само Първан. Питали го ден, питали го два, а най-после го затворили в темницата; а за що и за какво — му не казали. След месец го извели из темницата и завели го пред кадият, който го попитал:
— А кажи ми, гяур, кой уби Мемиша?
А за Продана ни дума!
— Хасан — отговорил Първан.
— Свидетели имате ли?
— Имаме.
— Кои са тия свидетели?
— Нашият селски поп, дядо Мито, дядо Петро и други.
— А свидетел турчин нямате ли?
— Нямаме.
— Ха-а, ако е така, го аз имам свидетел, че Мемиша си убил ти.
— Нека тоя свидетел да засвидетелствува пред мене.
Излязъл един дрипав и мършав арнаутин, когото кадият попитал:
— Я, кажи ми, Мехмеде, кой уби Мемиша? Ти видя ли, че го е убил Първан?
— Видях, зер! — отговорил арнаутинът.
— Ето видиш ли, гяур, кой е убил Мемиша? И ти искаш да ме лъжеш! Кажи ми правдата или ще да те обеся.
— Изгорете ме на огънят; обесете ме като куче; мъчете ме, колкото искате; но аз ще да кажа всекому, че това и това е било така и така. Това, щото ви казах аз, ще да ви кажат и всичките наши селяни, които видяха и чуха как Мемиш сам се изповяда пред толкози свят, че той е убит от Хасана. Хората знаят кой е прав и кой е крив — ще да ви открият правдата.
— Преклони си главата, християнско куче! И тги смееш да говориш? — извикал сърдито кадият, па повикал сеймените и рекъл им да ударят Първану петдесет тояги по петите.
Сиромахът Първан избили и хвърлили го пак в темницата. На другият ден кадият рекъл да го изведат пак пред него и рекъл му насмешливо:
— Ех, гяур, как ти е здравието? Как премина нощта? Що? Не казах ли ти аз да бъдеш умен и да кажеш истината? Казвай сега, ако не искаш да те пухат още веднъж. Я кажи ми: сладка ли беше тоягата? А? Тоягата не прилича на погача! Казвай сега как е била работата.
Първан мълчал.
— Или ти се иска да опиташ още веднъж тоягата? А?
И кадият дал повеление да бият пак Първана.
Когато ние чухме за всичко, щото се случило, то отидохме в градът при пашата и свидетелствувахме; но пашата ни рече кротко:
— Какво ще да ви направя, когато нямате турчин свидетел! Аз не съм крив, когато законът е такъв! Петдесет свидетели българи са по-малко от един турчин.
И така се свърши работата.