Че Пърличев е познавал преданията и песните за героя Кузман, почти негов съвременник, при това широко известен не само в Охридско, но и в цяла Македония и Западна България, свидетелствува и фактът, че авторът разработва именно онези епизоди от биографията на Кузман, които в редица песни се явяват като централен епизод.
(По-подробно за песните, посветени на Кузман, вж. в ПСп, кн. 14, стр. 309 — 311; кн. 16, стр. 155 — 162; В. Качановский, Памятники болгарского народного творчества, вып. I, СПб; 1882, No 214, стр. 523-529; К. Шапкарев, Сборник от бълг. нар. умотворения, ч. I, отдел III, кн. 3, С., 1891, No 377; стр. 163 — 180; ново издание, 1969.)
Защо обаче Пърличев избягва въпроса за националната принадлежност на Кузман, е трудно да определим. Наблюдавайки силното гръцко влияние, под което се намира Пърличев по онова време, някои негови изследователи са склонни да приемат, че на автора липсва национално съзнание — съображение, което ние не можем да споделим след самопризнанията на Пърличев (вж. автобиографията), още повече че поетът навсякъде противопоставя Кузман на албанците, дава на сродниците му чисто славянски имена. Безспорен факт е обаче, че завладян от класическата гръцка литература, Пърличев до голяма степен жертвува историческата истина и фолклорния първообраз в полза на древногръцките образци. Така например авторът жертвува оптимистичния и патриотичен финал на борбата между Кузман и разбойниците в името на една класическа драма: смъртта на герой, оплакван от цялото население и дори от своите врагове; самата форма на повествование (разказ за събитието вместо конкретно развиващо се действие), психологическата характеристика на героя, моментите на благоговение пред героя (дори у враговете), рицарството на албанците, когато в действителност се касае за елементарни разбойнически шайки, също напомнят древногръцките образци. Доста подробно с въпроса за гръцкиге влияния върху „Войводата“ се занимава и Васил Пундев, отбелязвайки като безспорни заемки от Омир и пророческите сънища на майката на Кузман, сцените, в които майката и годеницата оплакват Кузман (вж. оплакванего и очакването на Хектор в „Илиада“); призивът на Кузман към дружината (вж. молитвата на Хриз към Аполон, „Илиада“, пес. I, както и обръщението на Сарледон към Глаукос — пес. XII); масовите сцени при внасянето на мъртвия Кузман и сцените в пес. XXIV на „Илиада“; шествието на носените от своите близки мъртви герои и отиването на Одисей да върне дъщерята на Хриз („Илиада“, пес. I); изброяването на падналите герои с изброяването на водачите пред Троя, както и други някои по-дребни похвати, сравнения и епитети (В. Пундев, „Гр. Пърличев, Съчинения“, С., 1930, стр. 82 — 86). С това, разбира се, не се изключват и различни поетични и стилни влияния на фолклора. Напротив, редица изследователи посочват като несъмнено фолклорно влияние финала на поемата, сложното отрицателно сравнение в началото. Към това трябва да прибавим и обстоятелството, че в края на живота си Пърличев прави опит да преведе и преработи поемата на български, доближавайки я формално (десетосричен неримуван хорей) и по съдържание до народната песен (отбелязана е службата на Кузман при Джеладин бей). Ето и единствения запазен откъс от авторовата преработка.