Страхливци, кому се надявате? Кузман загина
и мъртъв лежи между нас.
Закриляше, сякаш зеница, той свойта родина,
бедняците пазеше, вас! —
При тия нападки полека отстъпва тълпата,
отваря пътечка едва —
и Неда с коси разпилени — менада — се мята,
над Кузман отпуска глава,
прегръща снагата студена, във кърви обляна…
Тъй нежният гъвкав бръшлян обвива, обгръща
могъщия ствол на платана…
И еква пак плач несдържа’н!
Припевки печални небето високо раздират
и много жени след това
край скръбната майка съчувствено в кръг се събират,
тешат я със нежни слова,
и леко, подобно на ластовици сладкогласни,
я вдигат от хладния труп.
Кой би издържал без сълзи тези мъки ужасни,
кой смъртен би бил толкоз груб?
Албанците, шапки свалили, пред смъртната драма
кръстосват ръка връз ръка
на силни гърди. Приближават се с почит голяма.
Най-старият казва така:
— Да плачеш дори и безспир, не ни радва плачът ти:
ти губиш сега син такъв,
че подвигът му от уста на уста много пъти
ще мине: Герой беше, лъв!
Слугите на Арес навеки ще възвеличават
на тоя герой храбростта,
а тебе, родила герой, сладкогласно ще славят
прочути певци по света.
Смири свойта скръб, ще разкажа сега аз за твоя
син, верен защитник на род.
И нека със почит безмълвна да чуй за героя
и тоя безброен народ…
СЪС ВЕСЕЛИ ПЕСНИ И ВИК огласили простора,
днес влязохме сто души в Стан.
Проклет да е трижди денят, на ей толкова хора
с кръвта героична облян,
донесъл смъртта им! Зъл демон във бездни ни тласна
сред гибел, сред мрак и сред стръв!
Роднини видях — като риби в таз битка ужасна
се мятаха цели във кръв!
Печални ще жалят чедата си майчини стари,
мъжете си — млади жени…
… Попътно заграбихме нейде от близки кошари
охранени десет овни.
А други нападнаха Стан и под мирната стряха
разбиха вратите; оттам
награбиха бял хляб. И десет момчета отбраха
да служат на пира голям.
Но богът на бедните бдеше от свода си светъл —
видя той разбоя велик, —
ухо наклони да дочуе, да стане свидетел
на тежкострадалния вик.
И прати оттам срещу четата Кузман, бич божи…
О, ден, ти проклет бъди триж!
Заклахме овните, одрахме им тлъстите кожи,
набихме месата на шиш.
Кръвта на овните видях да шурти и да бие,
да багри дълбоко пръстта.
И същата пръст щеше малко след туй да попие
на воини силни кръвта.
Че вижда окото на бога по тая вселена
неправдата, скрита дори…
Накладохме огньове пет. Десет тлъсти овена
въртяхме сред дим и искри.
Всеядният огън препече месищата тлъсти,
с вода угасихме жарта,
насядахме всички; месото накъсахме с пръсти
и почна се пир в утринта!
Нахвърлихме се, както рой лешояди кресливи
се струпват на стръв и беда.
Във глинени кани покорно децата красиви
поднасяха хладна вода.
Войниците дръзки, напълнили вече кореми,
децата обиждаха пак.
Крещяха — отвсякъде смях и обиди големи
И в миг се яви божи знак —
в очите албански внезапни сълзи се наляха!…
Да, удар грозеше ни лих;
а детските образи; сякаш божури, пламтяха…
Младежите аз укорих,
но слуша ли тая младеж неразумна с боязън
старешки съвети? — Уви!
Бе вече надвиснала грозната божия казън
над нашите грешни глави…
И ето — щом слънцето стигна зенита и зноят
да сипе стрели залови,
пред нас неочаквано страшният конник, героят,
със десет бойци се яви!
Без мечове бяхме. И друг върху нас би налитал,
но Кузман поклати глава,
бойците си спря и изпрати почтено вестител
за боя велик след това.
Оръжие вземахме бавно и някак без сили,
изплашени в миг от смъртта,
обидите спомнили, сетили в нашите жили
да стине полека кръвта.
Провикна се Кузман. „О, воини храбри на Ре’ка,
кураж! Че е страшен врага,
но знайте: позорът за нас е по-страшен! И нека-
да бъдете храбри сега!
Със вино добро ако никога бедна вдовица
смирила е вашата жад;
или пък сиракът целунал е вашта десница
с лик весел и с почит богат;
и всеки от вас е на почетно място поставян
при пир, и е сядал напред;
и с вино котелът най-първо на вас е подаван;
и срещат ви с радост навред;
това нека спомним и нека от мъст се запалим,
и нека не кажат за нас,
че всуе гордеем се или че лошо се хвалим.