не е той лежал дълги дни;.
не смърт недостойна свали го — в бой славен загина,
за срамни дела отмъстил,
макар и със рани дълбоки, всял ужас в мнозина
и много убийци убил.
Мнозина погуби той в битките, праведни свои,
обидени много пригря…
Аз тук ще разкажа за някои само герои,
макар не един да умря…
Пръв Якуп, корав пехливанин, известен в борбата,
тоз, който през кръста с ръка
преграби гиганта Карал и го тръшна в земята
пред множество хора така,
че пръсна червата му! После Рушит богаташът
със сърмена дреха и плащ,
певец сладкогласен, когото хората не плашат,
а в битка е огън летящ;
Селман мустакатият, чийто баща преди гроба
със радост го благословил,
че бил отмъстил за по-младия брат и със злоба
убиеца обезглавил;
Ахмет обгорелия, който обеси в гората
кадията от Светиград,
когото заварил веднъж да насилва жената
на някакъв негов познат;
Абдурахман, точен стрелец, чиито бързи куршуми
попадаха вечно в целта —
той птица, летяша над ниви, полета и друми,
умерваше със лекота.
Но днес не помогнаха вече куршумите леки —
додето бе гледал замрял
клането, умря и той, майчица стара навеки
оставил в дълбока печал;
той бе от Малисия, гдето беглец не пропада
и стряха намира навред,
дори преди туй да е подло убил от засада
сина на стопанина клет.
Дори и султанът за тоя беглец да попита,
и къщи дори да гори,
в Малисия никой не ще му откаже защита,
за него ще лей кръв дори…
След туй Сюлейман, който беше продал свойта къща,
отстъпил пред порив един —
да има мечтата на своята младост могъща:
оръжие скъпо! Емин,
що беще се хвърлил във Дрин — на реките бащата,
повлечен от бързея лек,
потърсил смъртта си от срам, че пиян в тъмнината
бе бил безоръжен човек;
случаен рибар го видял кой знай как отдалече,
спасил го след дълга борба,
и на — на живота му нишката днеска пресече
със сабята Кузман… Съдба!
Чанйок, гостолюбец, за всеки по всякое време
отварящ дома си богат;
той беше оттам, где живее най-смешното племе
от смъртни — планинския Шпата.
Христос, Мохамед те почитат, Великдена славят
наред с рамазан всеки път.
Свещеник и ходжа над мъртвите обреди правят,
молитви и двама четат;
Елеас, синът Абдулахов, бегач ненадминат —
щом въздуха порне с гърди,
надбягваше всички, без в пясъка гладко наринат
с нозе да остави следи.
Но днеска не литна Елеас пред нас като птица,
от сабята падна — юнак,
заспа непробудния свой сън, оставил вдовица
невеста и щерка сирак.
И дивия вожд наш Махмут, като бик сред волове
сред всички нас непобедим,
когото обичахме всички и бяхме готови
навеки да боготворим.
Туй бяха най-видните наши албански герои;
умряха и други; но виж:
дотука ще свърша, о, жено, ти в мъките свои
да слушаш не ще издържиш.
Сто бяхме и на’ — почти всички със кърви пенливи
обагриха черната пръст;
единствено ние четирма останахме живи,
избягнахме грозната мъст.
И с почит трупа му на рамо, четирма войници,
донесохме тука от Стан —
не бива да стане той плячка на псета и птици,
да бъде зарит неопян.
И всеки да знай как почита албанецът свято
геройство и доблест, и чест!
… Оставал съм смаян, войниците руски когато
съм срещал във Одрин до днес;
земята на гърците често съм аз облажавал —
отглежда тя войни без страх, —
на шкодренска служба в един ли град съм се сражавал,
че в битки безброй остарях…
Но друг като Кузман сред толкоз бойци по земята
не зная — ни наш, нито враг.
Да бъде, о, жено, навеки честита гърдата,
откърмила този юнак.
За твоето мляко и гъсто, и чисто, и здраво
достоен показа се той —
рода си отсрами и срещна смъртта величаво
с победа в последния бой.
Домът, който чува плача ти, заклевам се тука,
от днеска ще бъде свещен
и никой албанец на твойта врата не ще чука,
за хляб и месо настървен.
И други раи ще постелят пред него с уплаха
обилни и тежки софри —
че има и други богати. Под твоята стряха
аз няма да вляза дори,
че тук ще тъгува печалната майка почтена —
заклевам се, чело склонил!
И кой ще ми каже, че своята клетва свещена
албанецът е нарушил?
И всички със почит се сведоха благоговейна
и всеки подаде ръка —
събрали ръце над мъртвеца, те клетва свещена