Пред бога всевишен ще лея аз сълзи горчиви
и моя глас опечален
дано да дочуят ушите му всемилостиви —
дано да те върне при мен.
Уви! Да те видя пак жив — туй е само наивна
надежда! Че строг е Харон;
не ще промени бог за мен на природата дивна
жестокия вечен закон.
А аз в манастира калугерка ще се поселя —
да бъде животът ми строг,
та смъртен да не опетни мойта чиста постеля —
па бил и красив като бог.
И бога ще моля — дано чуе той как ридая
безсънно и нощи, и дни,
дано милостивият види и скоро във рая
със тебе ме съедини.
Аз често ти казвах: „Защо тъй на смърт се излагаш?
Пази се във грозния бой!“
Ала за нещастните щит бе, не смисли да бягаш,
защото ти беше герой.
Умря! Но очите щом сън тих и сладко неясен
притвори под златни звезди,
насън ще те виждам отново блестящ и прекрасен,
какъвто си беше преди.
Защо след смъртта му ти, слънце, все още раздаваш
лъчите си в червия ден?
Падни в океана! И вече недей да изгряваш,
щом Кузман залезе за мен… —
Така тя редеше… Побъркана, своите вещи
разхвърли със бели ръце.
И седна, оплакала буйно със сълзи горещи
мечтата на свойто сърце.
НАБЛИЗО КРАЙ ГАЛИЧНИК има могила свещена,
обраснала цяла с върби.
Рекичка тече покрай нея, змия от студена
вода, и шурти, и върви.
През клоните слънцето мъчно прониква. Звездица
не трепка във вечерен час.
Напролет сред листите кука сама кукувица
и нежен е нейният глас.
Тук странник задъхан, изпрашен полека присяда
под някоя стара върба
и птиците слуша, на ручея пенест се радва
и мисли за свойта съдба.
И няма охота да тръгва — прохладата речна
го кани: човече, постой!
И тази могила е вечен дом, гробница вечна —
тук мъртви почиват в покой.
Градини и другаде има разкошни и други,
но няма там таз красота.
Тих символ на скръб, тука вредом цъфтят теменуги
със скромиа, добра простота.
И тъй с губер модър покриват гробовете скъпи
и всяка пътечка и път,
че няма земя нито педя дори да се стъпи —
дотолкоз на гъсто цъфтят.
Привлечен от мириса, пътникът, без да очаква;
забравя си пътя, целта,
отбива се… Стара жена там роднини оплаква
във дреха с цвета на скръбта,
там паметник, сечен от мрамор тържествено черен,
на хълма най-горе стърчи,
на плочата свети, дълбан вещо, майсторски, череп
и знакът надгробен личи.
Под кръста от мрамор олтарче вдълбано е вещо
от запад. И в сумрака лек
на хладната гробница трепка кандилце горещо.
Тук Кузман почива навек.
Тук всяка година се сбират момите от Ре’ка,
цял ден сладкогласно редят
похвали за Кузман. И тяхната песен е лека
като на цветята дъхът.
И всеки ден привечер сянка, мома монахиня,
тук идва печална; в ръка
тя носи елей във красивокована съдина…
Трепти цяла нощ светлина
в кандилото. Топло и дълго момата ридае
и черепа кити с цветя
и дълго оплаква тя Кузман. Мария това е,
до днес безутешна е тя.
Под грубото расо до днеска снагата й дивна
със прелест голяма блести.
И погледът мил разтопява душата наивна
и хвърля младежа в мечти.
Но тъжни очите й светят, чертае се живо
на бръчките тъмният ръб.
И върху челото й бледо лежи отчетливо
печата на вечната скръб.
Тя служи във божия храм мълчалива и тиха,
очите й скръбно горят,
румянеца чист от страните й мъки изтриха
и те като восък лъщят.
Избягвайки хората, често замислена крачи,
таинствени шепне слова,
зове се безумна; и прости орачи, копачи
наричат я тъй след това…
Сляп просяк край пътя, над гусла двуструнна
надвесен, изпя всичко туй с тъжен глас.
Аз, прост записвач, тази жалостна негова песен
записах на книга за вас.
Бележка
Както твърди и самият Григор Пърличев (в Автобиография), поемата „Войводата“ е написана на гръцки език за поетичен конкурс. Премирана и печатана през 1860 г. на гръцки, поемата има следното заглавие: „Сердарят, поема от Григорос Ставридис от Охрид; увенчана на поетическото състезание в 1860 г., Атина…. 1860“ с посвещение „На велемъдрия господин господин Евангелис Запа, приятел на древната слава и основател на новите олимпийски състезания, първия плод на моите трудове посвещавам.“ На отделна страница авторът отбелязва „Прелюбородний мъжо, вчера едва взел лавровия венец, днес бързам, посвещавайки ти моята увенчана поема Арматолос [Сердарят, Войводата] да засвидетелствувам към тебе моята искрена почит, чувство, което ти дължи всяко елинско сърце. Без колебание се надявам да видя не след много време и други, твърде богати сънародници, блаверодно следвайки твоя достопочтен пример, като основател на новите олимпийски състезания, и примера на прославения господин Амвросис Ралис, покровител на хубавия стил, да допринесат според силите си и в други дела, не по-малко полезни и насочени към голямата цел на елинското възраждане. Убеден, че ще пожелаете да приемете благосклонно този мой дар, съм цял ваш Г. Ставридис“ (превод на В. Пундев; вж. Григор Пърличев, Съчинения, С., 1930, стр. 80). В края на поемата Пърличев отбелязва: „Под името Река се разбират около 20 села на североизток от Дебър, населени от горди албанци, които почти еднички са учували чиста и непокътната източно-православната вяра, наследена от деди. Обиколени отвред от турци, като овци сред вълци, те живеят окаян живот и пъшкат постоянно под насилията на гегите от Дебър и околностите му. Истина, те често получават позволение от правителството да се бранят с оръжие от разбойниците, но какво могат направи многобройни земеделци пред мъже диви, безбройни, които живеят от малки с оръжие в ръцете? Затова не е чудно, че всички албанци са отстъпници от вярата. Мнозина албанци, кога е за данъци, се явяват като турци, а кога е за военна служба, като християни. У мнозина други собствените имена са отомански, а бащините са християнски, та сведочат за онова време, когато техните деди са се отметнали. А трети, негли по-митри, тайно са чисти християни, а явно — чисти турци. Те имат и двойни имена: едното се дава от имама с тържество и парад и с него си служат за обшествения живот, а другото — от попа, който незабавно се повиква на другата вечер да извърши (преоблечен) кръщелното тайнство скришно.“ Това име служи за в домашния живот. Тази вавилония царува и при други (религиозни) обреди. Тези обичаи съществуват по краища и села, изцяло или отчасти. Всички жители на Албания по мисли, изглед, облекло, нрави и обичаи, личат ясно, че не са нищо друго освен елини; изобщо всички са надарени с голямо великодушие, остроумие и благородство. Гостоприемни са и верни като никой друг народ. За свещена клетва имат чуждата сол; честни са, крайно свободолюбиви и безстрашни в битките; ако не се вземе под внимание варварството и беззаконията, същата характеристика имат и турците, които впрочем не са нищо друго освен християни, отметнали се под гнета на тиранията, както личи от казаното. Приели са мохамеданството, защото само то може да облекчи тоя свободолюбив народ от тежестта на силното тогава турско господство. Турският език още остава непознат в Албания. Турци и християни говорят един общ език, албанския, войнствен език, освен по-цивилизованото племе на тоските, които често предпочитат гръцкия език и неговата писменост. Желателно е познавачи на албанския език да се занимаят със съществения филологически въпрос за родството на албанския със староелинския, за да се покаже и по тоя начин братството на албанците с елините, чиято гибел оплаква Елада; като древната Ниобе, лишена от децата си" (превод Д. Матов, „Кога се е възродил Гр. С. Пърличев“ — „Бълг. преглед“, год. II, 1895, кн. 8, стр. 122).