Оттук и проблемът за националната прянадлежност на опоетизирания от Григор Пърличев легендарен герой Кузман. Според стари охридски предання Кузман е славянин, роден в Дебърица (местност между Дебър и Охрид). На младини той грабнал някаква мома и побягнал с нея в Старово или Поградец, за да се спаси от гнева на бея. Там Кузман попаднал под влиянието на албанеца Мехмед Али (бей на Старово, подвластен на Джеладин бей и негов приближен) и се прославил заради юначеството си. Десет-петнадесет години по-късно Кузман идва в Охрид начело на чета, състояща се от негови другари от младите години. Задачата му била да охранява мирното население от албанските разбойнически шайки или както се изразява Григор Пърличев, да бъде сердар (въоръжен християнин, който брани населението от разбойнически нападения). Че действително Кузман е бил славянин, родом от село Върбяни, твърди и Кузман Шапкарев (вж. Сборник от български народни умотворения, кн. 3 и 4, стр. 163 и 377; II издание, 1969, стр. 288 — 289). Славянин е Кузман и по думите на народния певец Ставре Наумов Апостолов, който определя за негово родно място село Сливово. Паралелно с тези предания обаче съществува и версията, че Кузман е албанец и произхожда от село Старово или от село Поградец. Версия малко убедителна, като се има пред вид, че Кузман говорел български и събрал юнаци между старите си другари из Охрид. Особено подробно за съдбата на Кузман разказва Е. Спространов. Според него, забягвайки в арнаутското селище Старово, Кузман си спечелил покровителотвото на главатаря Мехмед Али и не смеел да се върне назад. След десетина години живот между албанците Кузман напълно се натурализирал (което вероятно е давало повод на мнозина да го смятат за албанец) и се прочул с храбростта си. Нещо повече, Кузман бил толкова смел и „сърчовен“, щото не се побоял да отвлече дори конете на Джеладин бей (полунезависим владетел на Охридско от началото на XIX век, по произход албанец, един от рядко веротърлимите бейове; въпреки редицата притеснения, на които подхвърлял раята, той се постарал да я защити от разбойническите нападения на върлуващите из Охридско дебърски арнаутски шайки). По повод на тази кражба Кузман изпаднал в страшна немилост и се спасил единствено благодарение на застъпничеството и влиянието на Мехмед Али. Когато обаче дебърските арнаутски разбойнически чети, предводителствувани от Дервиш Муча и Осман, започнали систематично да опустошават Охридско, християните както от селата, тъй и от града написали общ махзар, колективно го поднесли на бея и го помолили да опрости Кузман и да го назначи кърсердар, за да очисти страната от разбойници. Като видял, че арнаутите бюлюкбашии не му вършат работа, Джеладин бей въпреки честолюбието си решил да помилва Кузман, написал писмо до покровителя на Кузман в Старово и го помолил да му го проводи като юнак над юнаци. Изпърво обаче нито Мехмед Али бил склонен да изпрати Кузман при бея, нито пък Кузман се решавал да отиде, защото и двамата се бояли от измама. Едва когато Джеладин бей втори път писал и ги уверил, че той е простил на Кузман и че никаква измама няма в писмата му, Мехмед Али снабдил героя с препоръчително писмо и го изпратил при бея. Кузман оставил оръжието си в къщи, явил се пред Джеладина, на Горни сарай, целунал му скута според тогавашния обичай, подал му писмото и заднишком се повърнал няколко крачки до вратата. Джеладин бей чел писмото, поглеждал го чудновато, въртял главата си, събирал устните си и пак продължавал да чете. По лицето на бея ясно се чело: „Та нима това е Кузман, прославеният Кузман, за когото раята единодушно моли да го назначат башбюлюкбашия! Той даже недоверчиво го попитал: «Ти ли си Кузман?» — и след като получил на два пъти утвърдителен отговор, го поканил да седне.“ Зашото според преданието Кузман бил „пара човек“ късичък, дребен и никак непредставителен. Не само беят, но и всички други както тогава, тъй и отпосле му се чудели. Кузман обаче се съгласил да вземе върху себе си възложената задача само с едно условие: беят да му позволи сам да си избере дружина.