Выбрать главу

Саки

Вол и омраза

По призвание Теофил Ешли беше художник, а по силата на обстоятелствата рисуваше говеда. Не бива обаче да се смята, че живееше в говедовъдно стопанство или мандра и че животът му течеше под знака на рогата, копитата, доячните столчета и железата за дамгосване — домът му се намираше в парков район, изпъстрен с вилички и почти заслужаващ да бъде наречен предградие. От едната страна градината му опираше до малка живописна ливада, където предприемчив съсед караше на паша няколко малки живописни крави от англо-нормандска островна порода (Измислена от автора порода едър рогат добитък.). Лете по пладне добичетата стояха нагазили до колене в избуялата ливадна трева под китка орехови дървета и слънчевата светлина изпъстряше с петна гладките им гърбове, бутове и хълбоци. Гледката бе вдъхновила Ешли за една много хубавичка картина — две млечни крави по време на отдих на фона на орехови дървета и трева с интересна трактовка на падащите снопове слънчеви лъчи — и същата бе надлежно изложена от Кралската академия в летния й салон. Знайно е, че Кралската академия насърчава у своите рожби редовните, методични навици; Ешли бе сътворил приемлива и сполучлива творба с дремещи крави под орехови дървета и веднъж започнал работа в този жанр, по необходимост продължи в него. Неговият Покой по пладне — етюд на две сиво-кафеникави крави под орехово дърво — бе последван от Обеден заслон — етюд на орехово дърво с две сиво-кафеникави крави под него. По-късно, както му е редът, се появиха и Когато стършелите престават да досаждат, Пристан за стадото и Мирен сън в мандрата — все етюди на сиво-кафеникави крави и орехови дървета. Двата опита на твореца да скъса с утвърдения си натюрел бяха красноречиви провали: Гургулици, стреснати от ястреб и Вълци в Кампаня Романа се върнаха обратно в ателието му, заклеймени като ерес; Ешли обаче спечели наново вниманието и обичта на публиката с мащабното платно Сенчест кът за почивка на сънливи доячки.

Един хубав следобед късно през есента Теофил полагаше финалните мазки върху почти завършен етюд на ливадни бурени, когато съседката му Адела Пингсфорд атакува външната врата на ателието му с шумно настойчиво чукане.

— В градината ми има вол — съобщи тя като обяснение, защо е нахълтала така бурно.

— Вол — повтори безизразно и донякъде глупаво художникът. — А… какъв вол?

— О, не знам от каква порода — отвърна сприхаво дамата. — Обикновен вол или градински вол, за да използвам израза на специалистите, и имам възражения точно срещу факта, че е градински. Тъкмо подготвих градината си за зимата и ако този вол я обиколи няколко пъти, това определено няма да є се отрази добре. А и хризантемите ми едва-що са започнали да цъфтят…

— Как е влязъл в градината ви? — запита Ешли.

— През портата, предполагам — отвърна нетърпеливо Адела, — не би могъл да се покатери през стената, нито мисля, че са го спуснали със самолет като реклама за „Боврил“ (Широко рекламиран навремето подсилващ еликсир; названието му идва от латинското bos, bovis (вол).). Непосредствено важният въпрос обаче е не как е бил вкаран, а как да бъде изкаран.

— Няма сам да излезе, така ли?

— Ако бе проявил желание да излезе — каза гневно Адела Пингсфорд, — надали бих дошла тук да си бъбря с вас. На практика съм съвсем сама: прислужничката ползва свободния си следобед, а готвачката получи пристъп на невралгия и си легна. Каквото и да съм усвоила някога в училище или по-късно в живота относно това, как от малка градина да бъде махнат голям вол, точно сега се губи от паметта ми. Единственото, което ми дойде на ум, бе, че вие сте мой близък съсед и специалист в рисуването на говеда, оттук следователно повече или по-малко запознат с природата и навиците им, и че бихте могли донякъде да ми бъдете в помощ. Навярно съм сгрешила.

— Действително рисувам млечни крави — призна Теофил, — ала не мога да твърдя, че имам опит във връщането на заблудили се волове при стопаните им. Виждал съм, разбира се, да правят това на кино, но там използваха коне и много други допълнителни принадлежности, а и човек никога не знае доколко достоверна е картината на екрана.

Адела Пингсфорд не отговори нищо; просто помъкна художника към градината си. Обикновено градината й изглеждаше с нормални размери, ала сега сякаш се бе смалила в сравнение с вола — грамадно пъстро добиче с глава и врат в убито червеникаво, хълбоци и задница в мръсно бяло, клепнали уши и големи кръвясали очи. Между кокетните юници, които Ешли бе свикнал да рисува, и този вол приликата бе толкова, колкото между главатаря на някой клан кюрдски номади и крехка японска гейша. Теофил се придържаше недалеч от вратата, докато изучаваше животното и движенията му; Адела Пингсфорд продължаваше да не казва нищо.