Навлязоха в града и шофьорът, като намали ход, започна да криволичи от една улица в друга, надавайки със сирената непрестанен тревожен сигнал. Но хората, движещи се в бавен поток, гледаха с безразличие пред себе си и не се безпокояха от сигналите. Някои сякаш нарочно дочакваха колата да стигне на две-три крачки от тях и в последния миг като пружини отскачаха на тротоара, разтърсваха заканително юмруци.
На четири или пет места трябваше да спират, за да дадат път на трамваи и тежко натоварени коли. Безконечно дълъг и ужасно мъчителен беше за майката пътят до болницата.
Най-после пристигнаха. Магда едва дочака колата да спре, скочи и се втурна нагоре по стълбите.
В коридора до вратата, на която пишеше «Операционна зала», стоеше мъжът й и разговаряше с една медицинска сестра. Нино Белев се бе отървал съвсем леко: само на челото имаше малка драскотина, а дясната му буза беше синя и подута. При експлозията едната ръка на сина му, сякаш за възмездие, го бе плеснала силно по лицето и го бе повалила на пода.
— Какво се е случило със Зарко?
Сестрата тръгна, без да каже нито дума, а Белев с досада се обърна настрана.
Тя го хвана за раменете и го разтърси: — Какво се е случило с детето, защо мълчиш?
— Намерил детска играчка! — намръщи се той, сякаш недоволен от самата нея за нещо.
Магда прехапа устни и се подпря на близкия прозорец. Сега вече всичко й стана ясно. Зарко бе намерил една от ония избухливи играчки, които американските гангстери хвърляха със самолети над страната. Тя с ужас си спомни как преди една година три деца от едно близко училище бяха пострадали от също такива играчки. Едното бе намерило красива автоматична писалка, която бе избухнала и бе откъснала пръстите на едната му ръка. Другото бе намерило играчка, която бе осакатила краката му. А третото въобще не бе останало живо. Но това беше доста отдавна, хитлеристите още бяха тук и американски самолети всеки ден летяха над страната. А сега фронтът беше далече… Майката не искаше да повярва, че и с детето й се бе случило същото страшно нещастие.
В този момент двукрилата врата на операционната зала се отвори и от нея се показа бяло, високо, подвижно легло, върху което лежеше човек с изцяло забинтована глава, покрит с одеяло. Очите му също бяха превързани. От дясната страна на слепоочието върху бинта бе избило жълто петно от риванол.
Майката гледаше с премаляло сърце и сега целият израз на лицето й, цялото нейно същество говореше: «Господи, дано не е той!» Но тя видя да се подава над бинта кичурче коса. Неговата коса! О, не от кичурче, а дори само по едно-единствено косъмче майката би познала своята рожба! Тя се хвърли като обезумяла, прегърна леглото и безутешно зарида.
— Мама! — едва чуто промълви момчето, навярно още в бълнуване, и направи опит да повдигне глава.
— Жив? — изправи се изведнъж тя. — Детето ми живо? — И върху лицето й се появи онази щастлива усмивка през плач, която прави хората да изглеждат безумни.
От операционната излезе един от лекарите в бял халат. Тя го посрещна и искаше да падне пред него на колене, да целува ръцете му от благодарност.
— Не, другарко! Моля ви! Бъдете по-твърда!… — И като погледна към леглото, а после към майката, той тъжно поклати глава и с бързи стъпки се отдалечи по дългия коридор.
Медицинската сестра подкара болния, а майката се улови за леглото и нежно, внимателно, с трепет пазеше да не тръсне то някъде по неравно място, да не се удари о стена или врата.
Нино Велев погледа тъпо след тях, докато се закриха зад ъгъла на коридора, а после, като видя, че от операционната излезе друг лекар, побърза да го посрещне.
— Как мислите, докторе, има ли някаква надежда?
— Може би ще остане живо момчето, но без ръце и без зрение…
— Тогава има ли смисъл да живее, да се мъчи цял живот? Според мене, по-добре… — Той замлъкна, но ясно беше какво искаше да каже.
— Ние тук сме лекари, а не убийци! — каза сърдито хирургът и като хвърли към него пълен с презрение поглед, отмина.
Нино Белев постоя, огледа се гузно наоколо и тръгна да си върви.
6
Войната на запад бушуваше. Влаковете всеки ден докарваха ранени войници. Болницата на Червен кръст беше препълнена.
В стая номер четиринадесети имаше двадесет и двама ранени и леглата бяха толкова нагъсто, че през време на визитациите лекарите трябваше да чакат, докато санитарките извадят временно две-три легла в коридора, за да се отвори място за минаване.