Зарко, в нашия клас има много новини. Другарят Стилянов отиде доброволец на фронта и сега имаме нов учител по алгебра — Павел Железаров се казва. Много е строг и никой вече не може да преписва задачите, когато имаме класно. Гриша пръв загази. Хвана го тъкмо когато вземаше листчето с решените задачи от Маргарита Станчева. Гриша веднага получи единица, а Маргарита се разрева и успя да се спаси от двойка…»
— Ах, че шмекер, ех, че диване! — врътна укорително глава Зарко. — Колко пъти съм му казвал да не прави такива работи! — А после — като се обърна натам, където смяташе, че се намира Николай Данилич, каза: — Знаеш ли, чичо Николай, Гриша Радоев е най-добрият ми приятел. То е такова едно нисичко, дребничко, ще речеш — никакво момче, ама е силен и пъргав като дива котка, никой не може да го надвие. А на волейбол няма по-добър играч от него в цялото училище. Ти, Джура, знаеш ли да играеш волейбол? — обърна се той към хърватчето.
— Слушай, слушай нататък! — побърза да прекъсне разговора майката, като махна с ръка на Джура да мълчи.
— Добре! Чети! Слушам…
— «Ние всички много се радваме — продължи да чете тя, — че нашите войски заедно с братушките тупат здравата хитлеристите. Ние също помагаме на войниците — обърна изписания с красив дребен почерк лист майката. — Цялото училище събра подаръци. А нашият клас изпрати на фронта десет чифта ръкавици, осем чифта чорапи, три вълнени шалчета и много други работи. Изплетоха ги нашите момичета и майките ни.»
— Виждаш ли, чичо Николай, какви славни момчета и момичета има в нашия клас? — не скри възторга си Зарко.
— Вижу, вйжу! — каза одобрително Данилич.
— Чети, чети нататък!
— «Стената на училищния салон, дето беше съборена от бомбардировката, е вече поправена. Ние всички помагахме, като носихме тухли, вар и разни други работи. Сега играем гимнастика в салона.
За много още неща има да ти пишем, но се страхуваме, че писмото ни ще стане много дълго и няма да го прочетеш. Е, хайде сега да съкращаваме! Ти, Зарко, слушай там добре докторите и гледай по-бързо да оздравееш и да се върнеш при нас, защото няма кой друг да редактира стенвестника, няма кой да пише лозунги. Карикатурите за вестника сега ги прави Пенчо Ракаров, но той, нали си го знаеш, уж рисува заек, а излиза дългоухо прасе…»
— Ех, че художник са си намерили! — засмя се незлобиво, от все сърце Зарко. — Сега той всички ще изнарисува като прасета…
Майката престана да чете, замисли се. Устните й затрепераха, лицето й помръкна, от очите й рукнаха неудържими сълзи. Тя знаеше, че нейният син никога вече не ще може да играе като тия здрави и весели деца, че той никога няма да отиде в училище, не ще може да пише, да рисува, да работи като тях. В своето въображение тя изведнъж го видя възрастен мъж — мършав, облечен в дрипи, брадясал, е бледо изпито лице… Седнал до някакъв ъгъл на многолюдна улица, той простира умолително обезобразените си ръце. А пред него — олющена емайлова чинийка с няколко дребни монети в нея.
— Не, не! Аз няма да позволя!… — каза тя гласно, сякаш това, което бе си помислила за миг, е вече действителност.
— Какво не позволяващ, мамо? — учуди се Зарко от нейния треперещ и някак съвсем особен глас. — Свърши ли писмото?
— Нищо, нищо, момчето ми! Аз само така!… Впрочем ето и края: «А сега, Зарко, приеми горещи поздрави от целия IIIа клас и от първолачетата от Iб отделение. Те много те обичат, защото веднъж си им рисувал на черната дъска зайчета, мечки и гълъби.» Подпис: «Твоите другари от IIIа клас.»
— Е, Джура, чичо Николай! — с пламтящо от щастие лице каза Зарко. — Виждате ли какво се вика другари?
— Ну, добрие… много добрие у тебя товарищи! — отговори Данилич.
Майката не можа повече да издържи, мъка и сълзи я задушаваха. Тя бързо излезе навън, за да се наплаче на воля.
8
В болницата на Българския червен кръст старши лейтенант Николай Данилич Шумилов лежеше временно. За ранените съветски войници и офицери имаше в града болница със съветски медицински персонал, но там сега се правеше някакво преустройство и това бе наложило една част от по-леко ранените и оздравяващи вече болни да се преместят за известно време тук.
В стая номер четиринадесет отначало бяха настанени петима червеноармейци, но в продължение на няколко дни тримата последователно бяха преместени в съседната стая номер дванадесет, която беше много по-малка и събираше не повече от шест легла. Управлението на болницата правеше това за удобство на червеноармейците, да се чувствуват те в своя, родна среда.