Когато на другия ден медицинската сестра покани Николай Данилич да се премести при своите, той се усмихна със сините си детски очи и запита:
— А това заповед?
— О, не! Съвсем не е заповед, но там, в номер дванадесети, ще бъдат само ваши…
— Как наши! — учуди се Данилич и усмивката му изведнъж угасна. — А тук не наши?
— Не зная! — смути се сестрата. Заповядано ми е да ви кажа.
— Разрешете тогава да остана тук! — каза той на своя мек и приятен език. А после, като се обърна към съседа си вдясно, додаде: — Вот и Михаил Карпович остается.
Болният лежеше с гръб към Данилич, но като чу името си, изведнъж се обърна, схвана за какво става дума и русото му с почти бели вежди младежко лице засия:
— Ну, конечно, конечно! Тук… болгари очень хубави… товарищи — каза той, като търсеше в паметта си български думи.
Николай Шумилов, сякаш за да оправдае името си, беше твърде весел, жизнерадостен и шумен човек, на леглото си рядко се задържаше. Постоянно сновеше между болните в стаята, разговаряше, разпитваше ги кой в каква военна част служи, кога и как е получил раните си, какво мисли да прави след оздравяването си, има ли майка, баща, братя, сестри, кой вид спорт най-много обича. За късо време той така се сприятели с всички, че когато сутрин отиваше на превръзка и се забавяше повече, момчетата тревожно поглеждаха към вратата и питаха медицинската сестра Рибарова:
— Сестро, братушката се нещо забави, я виж да не се е преместил!
— В чакалнята е — отговаряше обикновено сестрата, — заобиколили са го цяла тълпа деца и възрастни, разказва им нещо, забавлява ги. Доктор Балабанов три пъти вече ме пита какъв е този панаир там, не може да работи. Ей сега ще отида да ги разгоня.
На Данилич сестрите говореха с обич, с насмешлив укор и закана, които уж все се готвеха да изпълнят, но никога не изпълняваха:
— Николай Данилич, ти пак не спазваш режимния час! Кога ще спиш, кога ще почиваш! Ще те лиша от закуска!
— Будь покойна, сестренка, будь покойна!
— Николай Данилич, нали знаеш, че ти е забранено да пушиш? Не бива, ненада! Ще доложа на доктор Попов!…
— Будь покойна, сестренка! — казваше неизменно Данилич и сините му очи се смееха, но, кой знае защо, от гърдите му се откъсваше тиха, едва доловима въздишка.
Данилич никога нищо не говореше за себе си. Когато го запитваха за домашните му, той само поклащаше глава:
— Убити! — Тази единствена дума той произнасяше по някакъв особен начин — с присвити вежди, помрачняло лице, през стиснати зъби — и с нея казваше всичко, нямаше нужда от повече думи.
А когато го запитваха как са го ранили, той се усмихваше:
— Ну вот, ранили и толкоз!
Но работата беше не съвсем така проста, както искаше да я представи Николай Данилич. Един ден, когато той пак се беше забавил някъде в превързочната стая или в болничната градинка, Михаил Карпович успя набързо да разкаже нещичко за него.
Данилич по професия бил шлосер. Работили в един и същ цех на големия тракторен завод в Сталинград. Нямало там човек, който да не познавал Данилич — портретът му просто не слизал от цеховия стенвестник, от заводската многотиражка, от областните и други вестници. Бил той постоянен ударник и рационализатор. Обичали го другарите му, уважавали го за неговото трудолюбие и упоритост в работата, за добродушието и другарските му обноски. Не един младеж, не един работник в завода получавал от него съвети, напътствия, насърчения в работата си, не на един той помагал и в личния живот. Винаги весел, жизнерадостен и отзивчив, от лицето му никога не изчезвала добродушната детска усмивка.
— Но тази усмивка, която сега виждате на лицето му — каза Михаил, — не е някогашната!
Имал той чудно хубаво семейство: стара, също като него синеока и винаги усмихната майка, красива и предана другарка — Маруся, две мили, умни дечица — Наташка, осемгодишна, и Федя, дванадесетгодишен. Но всички те загинали в една-единствена нощ след страшни мъчения и изтезания от озверели есесовци. Намерил ги Данилич в къщи труп до труп, съсечени, обезобразени, със следи от най-безчовечни гаври и мъчения. Едва ли не полудял тогава от мъка, от скръб и ярост. Другарите му се погрижили в тези тежки дни да не остава сам. Оттогава се сприятелил с него Михаил Карпович. Той неотстъпно бил с него и го обикнал с цялата си душа като свой роден по-възрастен брат.