— Чичо Николай, тук ли си?
— Тук! — отговаряше Николай Данилич и като се наместваше по-удобно на леглото, започваше да му разказва някоя от ония приказки или случки, които си бе припомнил през дългата безсънна нощ. Разказваше му той за Кашчей Безсмертний, който победил страшното чудовище в планината, разказваше за приказните руски богатири в далечни времена, за героизма и себеотрицанието на съветските войници при Сталинград, при Керч, Севастопол — навсякъде. Но най-много обичаше да разказва за подвизите на комсомолците и пионерите през тази война.
Тогава Зарко за първи път научи как Александър Матросов с гърдите си затворил огнедишащата амбразура на немския бункер и с това спасил живота на десетки свои другари и осигурил победата над врага, за младата и безстрашна комсомолка Зоя Космодемянска, за пилота Гастело, за младежите и девойките от Донбас, организирани в «Млада гвардия».
— Чичо Николай — запита веднъж Зарко, — трудно ли е у вас човек да стане комсомолец?
— Не, не особено! Но трудно е, както виждаш, да бъдеш комсомолец като Зоя, Шура, Матросов, Гастело.
— Ако аз някога стана комсомолец, искам да бъда като тях! — каза тихо и мечтателно Зарко.
— Ти трябва да се стремиш да приличаш на тях, преди още да си станал комсомолец. Колко много още безпартийни и никому неизвестни младежи станаха герои!
Зарко трепна, обърна невиждащите си очи към него. Искаше да каже нещо, но само въздъхна и поклати глава.
Данилич сякаш отгатна мисълта му и продължи:
— Някои мислят, че героизъм може да се прояви само през време на война. А това съвсем не е така. Героизъм може да се прояви всякога и всякъде, във военни и в мирни дни, та ако щеш дори и тук, в тази стая, на това болнично легло.
— Как? — От изненада Зарко повдигна глава от възглавницата и няколко секунди стоя така в очакване.
— Аз ще ти разкажа за Николай Островски… Ти чувал ли си за този съветски писател? Автор е на чудесната книга «Как се каляваше стоманата».
— Не, такава книга не съм срещал.
— Забележителна книга! Авторът разказва за своя живот. Тежък и мъчителен, но героичен живот. Парализиран, превърнал се в жив труп от ревматизъм, разяждан от туберкулоза, прикован завинаги към легло.
Тук Динилич неочаквано прекъсна разказа си, защото трябваше да каже, че при всичко това Островски е бил и сляп. Имаше опасност Зарко да разбере, че това е някаква подготовка за нещо, което неминуемо ще се случи и с него. А никой още не знаеше дали той ще остане завинаги сляп, или съдбата ще му спести поне това нещастие.
— Закуската носят, а аз още не съм се измил! — каза Данилич и скочи от леглото. Така се изтръгна от неудобното положение, в което бе изпаднал. — А за Островски непременно ще ти разкажа, само че друг път…
Джура Симич имаше завиден апетит. Храната никога не му стигаше. Още едва започнал със супата, той се провикваше с пълна уста:
— Приемам подаръци! Има ли някой да се отказва от нещо!
В претъпканата с ранени войници стая винаги се намираха поне двама или трима, които не можеха да изядат храната си. И на обед хърватчето, като спущаше от кревата гипсираните си крака, грабваше лъжицата и започваше да сърба и лапа от наредените по нощното му шкафче и дори по леглото му чинии. Не гледаше дали пред него е супа, готвено или десерт — унищожаваше всичко наред.
— Какво значение има това, че най-напред ще изсърбаш компота, а после ще излапаш гювеч — зарзават или мусака с картофи? — казваше Джура. Та нали и тъй, и инак всичко пак ще се смеси в стомаха?
За него беше важно стомахът му да бъде постоянно пълен, а какво по-напред или по-после ще влезе там, това беше второстепенен въпрос. Но затова пък хърватчето пращеше от здраве и бузите му се бяха зачервили като ябълки. Рентгеновият преглед бе установил, че двете му пищялни кости са вече зараснали. Нуждаеха се само от заякване чрез постепенни упражнения.
Далеч по-друго беше положението на Зарко. Макар и не съвсем като в началото, но неговият апетит все още не беше задоволителен. Той трудно се задържаше седнал на леглото си, виеше му се свят от слабост.
С особена упоритост и постоянство Николай Данилич се зае да го привикне да яде.
— Апетитът идва с яденето! — често повтаряше той старата народна мъдрост.
Когато Зарко започваше да се мръщи, да свива устни или отблъсва с език лъжицата, с която майка му го хранеше, Данилич се ядосваше и непрекъснато мърмореше: