Избягах от сиропиталището и оттук започна моят скитнишки, бездомен, но свободен живот. Кракът ми, макар и малко накриво зараснал, вече не ми пречеше при никаква работа: тютюноработник, преносвач на товари, работник по постройките и други (21 на брой) професии. Така си изкарвах средствата за следване.
Завърших педагогическо училище и станах учител. С любов и старание учех селските деца десет години. Но бях подгонен като комунист и уволнен. Ала аз вече си имах нова професия — моите неразделни приятели книгите неусетно бяха направили от мен журналист и писател. Дойдох в София и започнах нов живот.
Все повече и повече ме завладяваше мисълта да напиша книга за момче или момиче с непобедима воля. Разказаха ми веднъж за момиче, родено почти без ръце, което се бе научило да пише и да се самообслужва с десния си крак. Чувал бях за момче, на което още в бебешка възраст свиня му изгризала ръцете, но то с нищожните си остатъци от тях се научило да пише и дори завършило университет. Интересен беше случаят на волевост с един престъпник, който искал да убие баща си с бомба, но тя избухнала преждевременно в ръцете му…
Най-после се залових за работа и написах повестта «Воля» върху действителен случай, но от душевния образ на прототипа взех съвсем малко черти. Зарко Белев е нарисуван такъв, какъвто аз го бях виждал във въображението си десетки години назад и какъвто именно трябваше да бъде такъв един герой: добър, умен, честен, културен, благороден и с редица още други хубави черти, които обикновено са присъщи почти на всички хора с физически недостатъци.
И така, защо написах тази книга? Мисля, че стана достатъчно ясно от всичко казано дотук, но нека и обобщя: Има рани, които болят цял живот! Особено несправедливо нанесените! Но аз дори и сега не мога да кажа с положителност, кои от тях са по-тежки, физическите или душевните.
април 1979 г. София
М. Ст. Горчивкин
Първа част
1
Беше един от ония мразовити февруарски дни на 1945 година, през които дърветата и телефонните жици осъмваха обкичени с тежки гирлянди от скреж. Работническият квартал «Южен редут» — един от най-отдалечените квартали на София — като че все още не се бе събудил. Из улиците не се мяркаха никакви хора. Не се чуваха бодрите гласове на работниците, отиващи към фабриките, не отекваха по замръзналата земя техните тежки, уверени стъпки. Бедняшките къщички, издраскани и изровени от ноктите на времето, сякаш се притискаха една към друга, за да се запазят от студа, и гледаха тъпо, безжизнено със закнижените си или запушени с възглавници прозорци към белия купен на Витоша. Само тънките струйки дим, които се издигаха над някои от тях, говореха за живот. Кварталът живееше. Живееше той своя мъчителен живот на студ, оскъдица и недояждане.
През заключената с катинар бакалница на Евстрати се бе натрупала тълпа. Късно вечерта някой бе пуснал слух, че днес ще се раздава по сто и петдесет грама сирене, двеста грама захар и по един калъп сапун за пране, и сега хората с нетърпение очакваха да се появи отнякъде Евстрати. Загърнати в износени, закърпени палта и кожуси, те подскачаха от крак на крак, тропаха по замръзналата като бетон земя и нервно разговаряха, закривайки лицата си с яките и шаловете.
Подухна северняк — остър, бръснещ, пронизващ до костите. Тълпата потръпна, сви се. След малко дойде нов пристъп, по-силен, по-студен, и дърветата сякаш звъннаха: от клоните им се посипа скреж. Започваше буря. Жените попридърпваха шалчетата около главите си, майките духаха в премръзналите ръчички на децата си и ги притискаха плътно до себе си, а старите проклинаха и времето, и войната, и Евстрати, примигваха с насълзените си от студа очи и търсеха наоколо завет. Но такова прикрито място никъде нямаше. Хората се събраха накуп и дадоха гръб на засилващия се вятър.