Зарко Белев неочаквано се намери в средата на тази група. Блъскаха го и го притискаха от всички страни. Беше така тясно, не, не можеше дори ръката си да извади, за да оправи ученическата си фуражка, която едва се държеше над дясното му ухо. Той чувствуваше някаква противна миризма на човешка плът, на овчи кожуси, на чесън, но тук нямаше вятър, не беше така студено, както на открито. При това до вратата на бакалницата имаше не повече от две-три крачки. Момчето беше сигурно, че този път няма да се върне в къщи с празни ръце — стига само Евстрати да отвори…
Внезапно в края на опашката се вдига скандал. Закрещяха едновременно няколко жени. Пискливите им гласове се сливаха в някаква неразбираема гълчава, сред която ясно се открояваше грубият бас на баба Гуна Сингерката:
— Не те ли е срам, мари, не те ли е грях да избутваш детето от реда му?
— Не ме е срам! Оти да ме е срам? — надвикваше всички плътен алт. — И я душа нося, и на менека ми се сиренце яде…
— Да те гарваните изядат тебе, чумо проклета! — кълнеше баба Гуна.
— Я да не кълнеш, дъртачке!
— Ти ли ще ми забраниш мари, кучко?
— Вещица!
— Германска подметка!…
Чу се писък, последван от ругатни — сигурно двете жени се бяха счепкали за косите.
Зарко се приповдигна на пръсти, за да види какво става там, но възрастните наоколо бяха по-любопитни от него и той не можа да види нищо. Скоро скандалът затихна, навярно някой бе разтървал жените.
Изведнъж сред воя на вятъра се извиси плач на момиче — тънък и провлечен. Зарко веднага го позна. Беше Лена Панкова, от техния клас, дъщерята на Венка чистачката. Умна и старателна, Лена беше първа по успех в IIIа клас.[1] Баща й неотдавна бе загинал в Отечествената война срещу хитлерофашистите и бе оставил в къщи три сирачета — Илко, Бонка и Лена. Най-голяма беше Лена, а най-малък — Илко. Докато майката чистеше и миеше прозорци някъде в другия край на града, четири годишният Илко покорно лежеше по цял ден в къщи под окърпения юрган, защото нямаше нито обувки, нито палтенце. Сестрите му се редуваха да ходят на училище през ден, защото двете имаха само едно палто и чифт окъсани галоши, подарък от някаква милостива жена.
Зарко трепна. Та тъкмо Лена ли намериха да изместят сега? Той неспокойно се размърда, помоли да му направят място да излезе, но като видя, че това е невъзможно, напрегна сили, измести стареца, който го притискаше отдясно, поогледа се насам-натам, съобразявайки откъде може да си пробие път, и като направи последни усилия, промъкна се през групичката на няколко жени.
Бурята метеше от земята ледени песъчинки, ръсеше от покривите на къщите и клоните на дърветата скреж, щипеше лицето, хапеше безмилостно по незащитените места.
Лена стоеше в края на опашката. Лицето, устните, ръцете й бяха посинели от студа, а вятърът развяваше късата й памучна пола и я шибаше по голите колене. Напразно баба Гуна стоеше зад нея и се мъчеше да й направи завет.
— Лена — приближи се той, — изместиха ли те? Кой?
Момичето само го погледна, като продължаваше да хълца.
— Кажи — повтори той. — Кой те измести?
— Бре! Я го гледай ти, кавалер! Ще ме биеш ли? — издаде се сама Нона — ниска, пълна, симпатична на вид жена, облечена в скъпо кожено палто.
— Ти ли пак? — пристъпи заплашително към нея Зарко. Едър за своите четиринадесет години, широкоплещест и с големи ръце, които сега в кожените ръкавици изглеждаха като мечешки лапи, той цял се тресеше от гняв и възмущение. — Ти и мене веднъж така…
— Ха удри де, удри! — стъписа се уплашено и заканително Нона, но тутакси изпищя и се наведе, защото неочаквано изотзад върху главата й се стовари юмрукът на баба Гуна.
— На! На ти, никаквице! — налагаше старицата. — На ти сирене, на ти захар, на ти и сапун!…
— Марш! Махай се оттука! — намесиха се и други. Иди да ти дадат сирене и сапун германците!
Смутена и изплашена, Нона напусна опашката и тръгна да си върви, като кълнеше и ругаеше с най-неприлични думи и баба Гуна, и Лена, и Зарко.
Но в това време от дворната вратичка излезе Евстрати и хората сякаш за миг забравиха случилото се. Вдигна се общ шум, започна блъсканица, всеки искаше да бъде поне една стъпка по-напред.
Лена въздъхна с отчаяние и отново се разплака:
— А аз искам мъничко… поне мъничко захар… Илко е болен… От два дни нищичко не е хапвал… Чай трябва да му направя…