Зарко постоя, помисли малко, а после решително хвана момичето за ръка:
— Не плачи, ела, ще получиш захар за Илко! Отстъпвам ти моето място.
Обнадеждена, Лена се усмихна през сълзи и тръгна, но още при втората крачка се спря и поиска да се върне.
— Не! Ами вие? Майка ти ще ти се кара!…
— Няма да се кара. Върви! У нас няма болен! — и той почти насила я задърпа нататък, където бе застанал преди няколко минути.
Хората се поразстъпиха, направиха малък проход и Лена, като хвърли пълен с благодарност и признателност поглед към своя приятел, изчезна между тълпата. А Зарко вдигна яката на шинела си, нахлупи фуражката, си над ушите, за да се залази от студа и скромно застана в края на редицата.
— Добро дете! — наведе се към баба Гуна една висока попрегърбена жена. — Познавате ли го?
— На учителката Магда е син, живеят на втората пресечка зад училището. Наистина, добро дете, но… — Тук баба Гуна махна с ръка на непознатата да се наведе по-близо до нея и започна да й разказва нещо, като често-често въздишаше, клатеше печално глава и крадешком поглеждаше към Зарко.
Зарко нищо не чуваше, но по лицето на баба Гуна, по устните и ръкомаханията й разбра, че тя говори за баща му: «Пияница», «побойник», «нехранимайко»…
— О, горкичките! — възкликна високо непознатата.
Ако някой бе шибнал Зарко с камшик по лицето, той едва ли би почувствувал такава болка и обида, каквато изпита от тази единствена думичка: «горкичките». Лицето му пламна, очите му се напълниха със сълзи. Той се извърна, за да се прикрие, а после бавно тръгна към дома си.
«Горкичките» — с яд и злоба мислеше той. — Хората съжаляват повече мене и майка ми, отколкото Лена и болното й братче.
За щастие, в къщи нямаше никой. Майка му бе отишла в училище, а баща му още от по-миналата вечер не се бе връщал. Той се тръшна не разсъблечен върху леглото, зарови лице във възглавницата и цялото му тяло се разтърси от неудържимо ридание.
2
Първите пристъпи на душевна болка и обида попреминаха, но Зарко дълго остана да лежи така, тъжен и замислен. Пред очите му бялата стена на стаята оживя. Като на кинематографен екран той отново виждаше онова, което се бе случило преди няколко дни. Ето отвън в коридорчето се чуват стъпки, а след малко в рамката на вратата се появява набитата фигура на баща му. Той е гологлав, разчорлен, каскетът му се подава от джеба на балтона, където блести със станиоловата си обвивка бутилка ракия. Очите му гледат мрачно, а мускулът на лявата буза конвулсивно се свива и разпуща, откривайки два странични жълти и прогнили зъба.
— Е? Не ме очаквахте днес, нали? — политва той и изведнъж стаята се изпълва с противна миризма на спирт, на тютюн. Целият той е кален, мръсен, с полепнали по дрехите му бодили.
Зарко е до масичката си с книга в ръце, а майка му до него преглежда ученически тетрадки. Двамата мълчаливо се поглеждат и не знаят какво да отговорят. Ако кажат, че наистина не са го очаквали, Нино Белев, както всякога, ще удари с юмрук по масата и ще изреве: «Знаех си аз! Охолно и весело ви е без мене! Иска ви се някъде по улиците или в затвора да умра. Ама няма да ви огрее! Няма!…» Ако пък кажат, че отдавна с нетърпение го очакват, че дори са ходили да го търсят из няколко кръчми, той пак ще удари с юмрук: «Защо съм ви потрябвал, муцуни такива! И кой ви дава право да ме търсите из кръчмите, името ми да компрометирате!» Не може да му се угоди, по-добре е да мълчат. Но и това го дразни.
— Мълчите?… Ах, вие, муцуни такива! Значи, виновни сте. Веднага на колене — за прошка! — сочи той с показалец пода.
— Нино! — става майката, трепереща от гняв, но веднага съобразява, че с лошо нищо няма да постигне, и започва да го моли, да го увещава да седне, да се успокои, да си легне.
— Н-не! Муцуна такава! На колене, за прошка! — удря я той силно по рамото с лявата ръка, а с дясната грабва от поличката кухненския нож. С писък тя се хвърля и изтръгва ножа от ръцете му и застава пред него бледа, задъхана, страшна.
— Е?!
— Нищо! Пошегувах се само, муцуна такава!… Слагай да ям! — сякаш изведнъж изтрезнял, сяда той на стола. Но като вижда, че никой не му обръща внимание, измъква от вътрешния джеб на балтона си парче колбас и започва да дъвче с животинско настървение. Не се интересува той, че този ден фурната не извади хляб и че тази вечер жена му и детето му щяха да си легнат гладни.
— И все пак виновни сте, дявол да ви вземе! — ръмжи Нино с пълна уста. — Ако бяхте ме помолили, щях да ви простя…
… Неусетно спомените върнаха момчето половин година назад. Ето в ъгъла до печката седи и дреме баба Руска, стопанката на тази къщичка. Тя е кротка, наивна бабичка и даже в съня си се усмихва на някого — може би вижда отдавна починалия си дядо или безследно изчезналата си дъщеря. Лицето й е набраздено с безброй бръчки, беззъбата й челюст бавно премлясква и едва ли се допира до закривения й нос, главата й трепери от старост. Обещаваше й Нино Белев да я гледа до края на живота й, защото уж я уважавал и обичал като родна майка. Трогната, добродушната бабичка каза, че щом като е така, тя пък не му иска никакъв наем за квартирата. А малко по-късно с нотариален акт му прехвърли и правата си върху цялата къща. «Ами че тъй де, защо ми е на мене къща, та няма в гроба си да я нося утре?» Но ето влиза сега новият собственик на къщата пиян, разтърсва за рамото задрямалата бабичка и реве: