— Кога ще мреш, муцуно такава?
— Какво кайш, сине? — сепва се старицата и поставя ръка на ухото си, за да чуе по-добре.
— Стигат ти, казвам, седемдесет години!
— Ех, стигат, стигат, сине, ама, види се, господ още не ме е…
Почина баба Руска през ноември 1944 година от мъка, че така я бе излъгал този неблагодарен човек. В последните си дни тя нищичко не искаше да хапне. Умря, може да се каже, от глад. А когато да я погребват, оказа се, че няма в какво да я облекат. Нино Белев тайно бе продал и пропил всичките й дрехи.
И отново Зарко си спомни сцената пред бакалницата на Евстрати…
Сякаш за да отпъди неприятните спомени, той скочи от леглото. Будилникът на нощното шкафче показваше единадесет. В стаята беше студено, стъклата на прозорците бяха покрити с ледени цветя. Трябваше да се запали печката, да се сложи да заври вода, та като си дойде майка му, да попари юфка. Нищичко друга нямаха за обед.
Той нацепи няколко тресчици от един стар сандък, запали печката и скоро ледът по стъклата на прозорците започна да се топи. После съблече шинела си, сложи вода в алуминиевата тенджерка да ври и седна до масичката. Трябваше да прегледа уроците си. Разлисти историята — нямаха нов урок. По география бе запомнил урока още в клас и не намери за нужно да го чете. Набързо реши в тетрадката си задачите по аритметика, които имаше за домашно, и извади от сандъчето блокчето си за рисуване.
Зарко обичаше да рисува. Единствено в рисуването намираше истинска радост и утеха. Нямаше друг в класа, а и в цялото училище, който така бързо и умело да рисува всякакви предмети, пейзажи, животни и лозунги. Но най-много обичаше да рисува скици и портрети на хора. Верен поглед имаше и ловка, точна ръка. Всички му предричаха бъдеще на художник. А учителят по рисуване, Петрашев, бе обещал да го подготви и запише в Художествената академия.
Щом Зарко взе блока и молива в ръце, лицето му изведнъж се проясни. По крайчеца на пълничките му сочни устни заигра усмивка. От мъката и обидата не остана и следа. В главата му бе възникнала чудесна идея: да нарисува това, което бе видял и почувствувал днес.
Скоро върху белия лист се появиха фигурите на две жени. Макар и ненапълно завършени, всеки можеше да познае в лицето на едната баба Гуна Сингерката, а в другата — високата попрегърбена жена. Баба Гуна е поставила ръка на устата си, извила е малките си подпухнали очички настрана и шепне нещо тайно, поверително. А другата внимателно слуша и лицето й изразява смесено чувство на любопитство и престорено състрадание.
Като прибави още няколко щрихи на скицата, Зарко написа под нея: «Клюкарки». Той постоя, помисли, изтри с гумичката си написаното и, на негово място написа: «О, горкичките!» И наистина, това заглавие беше по-сполучливо. От скицата и без друго беше ясно, че това са клюкарки, но кои са «горкичките» дали тия, за които говорят, или пък самите те двете, — нека зрителят сам определи.
Той закрепи рисунката на стената, погледа я няколко минути, а после се зае да прережда натрупаните в сандъчето блокове и джебни бележници. Тук имаше скици и портрети на ученици, учители, бабички, старци, фигури на цигани и циганки, селянки на пазар, девойки и младежи физкултурници и скици на Лена Панкова. Най-много скици имаше обаче на майка му. Той бе изучил чертите на лицето й и я рисуваше без модел, по памет, всякога, където намереше празно местенце по блокове, тетрадки, бележници.
Неотдавна Зарко бе нарисувал на голям лист с акварелни бои цялото свое семейство. За модел му бе послужила една снимка отпреди десетина години, когато е бил около четиригодишен. Снимката беше твърде мила и трогателна. На нея Зарко беше в лятна рубашка, в дълъг панталон и с дървена пушка на рамо. Стоеше мирно, като войник, на един обикновен стол. Майка му го държеше за ръка, за да не падне, а баща му го подпираше и се усмихваше.