За тази снимка Магда Белева, майката на Зарко, винаги разказваше със смях и умиление. Тъкмо когато фотографът трябвало да щракне апарата, столът под краката на детето се разклатил и малкият войник едва ли не се намерил на земята. Но все пак снимката бе станала хубава и интересна.
Тази снимка сега Зарко бе прерисувал и увеличил с помощта на начертани върху нея квадратчета. Повече от две седмици работи над нея, но успя да предаде сполучливо и изненадата в лицето на майка си, и онзи детски наивен страх в очите на героя с пушката, и снизходителната усмивка на баща си, който сякаш искаше да каже: «Ех, ти, страхливко, много трепериш!»
Зарко извади рисунката, загледа се в нея продължително и в душата му отново нахлу тъга. Значи, имало е и щастливи дни за тяхното семейство. Тогава баща му не е пиел, не е бил така груб и несправедлив, не се е отнасял с такова презрение и бездушие към близките си.
По извитата дървена стълба се чуха стъпки. Зарко пъхна сандъчето под кревата, грабна книгата, която му попадна пред очите, и си даде вид на задълбочен в четене.
Влезе баща му. Този път той не беше пиян.
3
Нино Белев беше около четиридесет и пет годишен, малко по-нисък от среден на ръст човек, широкоплещест и с дълги лапести ръце. Това го правеше да изглежда късокрак, с дълго туловище, макар че всъщност беше нормално развит. Недодялаността на тялото му се подсилваше от прекомерно широкия му сив панталон с къси, оръфани долу крачоли. Лицето му беше продълговато, с високо, артистично чело, на което винаги висеше къдрав кичур коса. Под гъстите му, красиво чупнати и почти сключени вежди светеха с остър метален блясък малки очи. На дясната му буза имаше белег от рана.
Като син на богат селянин, той бе имал възможност да завърши гимназия и дори да се запише да следва медицина в Софийския държавен университет. Съвсем скоро обаче бе принуден да напусне следването. Баща му внезапно почина от апоплектичен удар и братята и сестрите му налетяха като ястреби върху имота. Нино се върна в село, поиска съдебна делба. Продаде падналите му се тридесетина декара земя, но като разбра, че получените пари няма да му стигнат, потърси да се настани на някаква чиновническа служба. Назначиха го учител в едно затънтено селце към южната граница. Там се запозна с младата учителка Магда Горбанова.
Красива, жизнерадостна и весела, Магда изведнъж му се хареса. Но с него тя се отнасяше боязливо и сдържано. Плашеше я неговият настойчив и пронизващ поглед, едрите му месести ръце, самонадеяният му и наперен вид.
Скоро Нино замина войник и оттам започна да изпраща дълги поетични писма, в които заявяваше, че без Магда животът му бил «пуст и мрачен като нощ», че «нейният мил образ навсякъде го преследвал» и че ако тя не се съгласи да му стане жена, сам не знаел какво ще направи със себе си…
Добродушната и неопитна девойка го съжали. След цели две години упорство тя му отговори само с няколко думи, но и от тях бе ясно, че най-после Нино е «превзел крепостта». Той веднага си издействува отпуск и пристигна в село.
Кой знае защо, сега вече девойката не се плашеше от него. Стегнат в спретната униформа на фелдфебел — школник, Нино изглеждаше висок, строен и красив. И тя, без много да мисли, даде съгласието си за годеж.
Шест месеца по-късно отпразнуваха сватбата и се преместиха да живеят в София. Той остана на служба в царската войска, а Магда получи учителско място в едно квартално училище. След една година се роди Зарко — здраво и хубаво дете.
Няколко години животът на младото семейство беше безупречен. Често обаче Нино се връщаше вечер от казармата ядосан и разстроен. Оплакваше се, че войниците били глупави и тъпи и че те само с ритници и плесници можели да се оправят. Но изглежда, че и войниците, от своя страна, мислеха за него така, защото една вечер той се върна в къщи със забинтована глава. Оттогава му остана белегът на дясната буза.
От казармата Нино бе привикнал да мисли, че на този свят има само два вида хора — командуващи и командувани. Себе си той поставяше в числото на първите, а жена си причисли към тия, които трябваше само да слушат и да се подчиняват. Всяко своеволие или неизпълнение на заповед, според него, трябваше най-строго да се наказва.
Но с този казармен режим Магда не можеше за нищо на света да се съгласи. Още в ученическите си години тя бе разбрала, че всички хора по начало са равни и че човек, който и да е той, какъвто и да е, трябва да се уважава, да се зачита.