— И няколко от вас ще… Къде е Волнонаемен Полицай Ангуа?
Дрън.
— Никой не я е виждал от снощи, сър.
— Добре. Изкарахме нощта, ще изкараме и деня. Ефрейтор Керът казва, че трябва да си отваряме очите.
Дрън.
— Да, сър!
— Действащ Полицай Детритус?
— Сър?
— Какво е това на главата ти?
Дрън.
— Действащ Полицай Къди ми го направи, сър. Специален часовников мислещ шлем.
Къди се прокашля.
— Тези големи парчета са охлаждащи перки, ясно? Боядисани в черно. Аз свих един часовников механизъм от братовчед ми, а тази перка тука духа въздух над…
Той млъкна, щом видя изражението на Колън.
— Върху това работеше цяла нощ, нали?
— Да, защото предполагам, че тролските мозъци стават твърде…
Сержантът му махна да замълчи.
— Значи си имаме часовников войник, така ли? Ние сме истинска образцова армия, нали…
Гаспод беше географски притеснен. Той знаеше къде се намира горе-долу. Беше някъде отвъд „Сенките“, в мрежата от пристанищни резервоари и животински обори. Макар да си мислеше за града като за своя собственост, това не беше негова територия. Тук имаше плъхове, големи почти колкото него, а той по принцип беше един вид във формата на териер, Анкх-Морпоркските плъхове пък бяха достатъчно интелигентни, за да я разпознаят. Освен това го бяха ритнали два коня и за малко не го прегази каруца. И загуби следата. Ангуа беше свивала напред-назад, беше използвала покрив и беше пресичала реката на няколко пъти. Върколаците инстинктивно умееха да избягват преследвачи. В края на краищата, оцеляващите бяха наследници на онези, които можеха да надбягат озверяла тълпа. Онези, които не можеха да надхитрят тълпа, никога нямаха наследници, та даже и гробове.
Няколко пъти следата почти изчезваше в стена или някоя колиба с нисък покрив и Гаспод трябваше да се върти, куцукайки, около нея, докато я открие отново.
Разпокъсани мисли се колебаеха в шизофреничното му кучешко съзнание.
— Умното Куче Голяма Работа Върши — промърмори той. — Всички казват: Добро кученце. Не, не го казват, правя го, защото ме заплашиха. Чудесният нос. Не исках да правя това. Ще получиш кокал. Аз съм само плавей в морето на живота, аз. Кой е добро момче? Затваряй си устата.
Слънцето се изкачваше с мъка по небето. Ниско долу, Гаспод се влачеше с мъка по земята.
Уиликинс дръпна завесите. Слънчевата светлина нахлу вътре. Ваймс простена и бавно се изправи в това, което беше останало от неговото легло.
— Божичко, човече — смотолеви той. — Що за време би нарекъл това?
— Почти девет сутринта, сър — опита прислужникът.
— Девет сутринта? Що за време за ставане? Аз обикновено не ставам преди следобедът да е останал без грам светлина!
— Но господарят вече не работи, сър.
Ваймс погледна към бъркотията от чаршафи и одеяла долу. Те се бяха омотали около краката му и се бяха завързали на възел. После си спомни съня си.
Вървеше из града.
Е, може би не толкова сън, колкото спомени. В края на краищата той обхождаше града всяка нощ. Някаква част от него не искаше да се предаде. Друга част от Ваймс се учеше да е цивилна, но старата маршируваше, не, придвижваше се в различна стъпка. Беше си помислил, че мястото изглежда запустяло и по-трудно за ходене от обикновено.
— Дали господарят ще иска аз да го обръсна или ще го направи сам?
— Ставам нервен, ако хората държат остриета близо до лицето ми. Но ако впрегнеш коня в каруцата, ще се опитам да стигна до другия край на банята.
— Много забавно, сър.
Ваймс се изкъпа пак само заради новото изживяване. Долавяше от някакъв общ фонов шум, че къщата жужи активно с приближаването на Големия ден. Лейди Сибил отдаваше на сватбата цялата целенасоченост на мисълта си, която обикновено би приложила за отглеждането на склонност към увиснали уши у блатните дракони. Половин дузина готвачи от три дни бяха заети в кухнята. Те печаха цял вол и приготвяха удивителни храни с редки плодове. Досегашната представа на Сам Ваймс за добра манджа беше черен дроб без проводи. Haute cuisine34 беше парчета сирене на пръчки, забити в половин грейпфрут.
Смътно си даваше сметка, че бъдещите женихи не се предполага да виждат предполагаемите невести в утрото на сватбата — вероятно за да не си плюят на петите. Това беше лош късмет. Щеше да му хареса да си поприказва с някого. Ако можеше да си поговори с някого, може би всичко щеше да придобие смисъл.
Той взе бръснача и погледна в огледалото към лицето на Капитан Самюел Ваймс.
Колън отдаде чест, после се взря в Керът.
— Добре ли си, сър? Изглеждаш така че малко сън би ти се отразил добре.