Десет часа, по-скоро множество опити за това, започна да бие из града. Керът се махна от прозореца.
— Бях навън да оглеждам.
— Трима новопостъпили тази сутрин — съобщи Колън.
Бяха се помолили да постъпят в „Армията на господин Керът“. Това леко го тревожеше.
— Добре.
— Детритус им дава много основно обучение. И сработва. След като той един час им крещи в ушите, те правят всичко, което им кажа.
— Искам всички мъже, които можем да изпратим, горе на покрива между Двореца и Университета — каза Керът.
— Там горе вече има Убийци. И Гилдията на Крадците е качила свои хора.
— Те са Крадци и Убийци. Ние не сме. Погрижи се някой да се качи и на Кулата на Изкуствата…
— Сър?
— Да, сержант?
— Ние си говорехме… аз и момчетата… и, ами…
— Да?
— Бихме спестили много неприятности, ако отидем при магьосниците и ги помолим…
— Капитан Ваймс никога не е поддържал никакви връзки с магьосничеството.
— Не, но…
— Без магия, сержант.
— Да, сър.
— Почетната стража определена ли е?
— Да, сър. Кохортите им светят в мораво и златно, сър.
— Наистина?
— Много е важно, сър, хубави чисти кохорти. Да уплашат врага до смърт.
— Добре.
— Но не мога да намеря Ефрейтор Нобс, сър.
— Това проблем ли е?
— Е, това означава, че почетната стража ще е малко по-умна, сър.
— Изпратих го със специално поръчение.
— Ъ-ъ… не мога да открия и Волнонаемен Полицай Ангуа.
— Сержант?
Колън се изпъна. Отвън камбаните замираха.
— Ти знаеше ли, че тя е върколак?
— Хм… Капитан Ваймс един вид намекна, сър…
— Как е намекнал?
Колън направи крачка назад.
— Той един вид каза: „Фред, тя е проклет върколак. На мен ми харесва не повече, отколкото на теб, но Ветинари казва, че трябва да вземем един и от тях, а върколак е по-добре, отколкото вампир или зомби, и това е всичко.“ Това намекна той.
— Разбирам.
— Ъ-ъ… съжалявам за което, сър.
— Нека само се справим с този ден, Фред. Това е всичко…
— … бим, а-бам, а-бим-бам…
— Дори не стигнахме да подарим часовника на капитана. — Керът го извади от джоба си. — Сигурно си е тръгнал с мисълта, че не ни пука. Той сигурно е очаквал да получи часовник. Знам, че традицията винаги е била такава.
— Последните няколко дни бяха много натоварени, сър. Все едно, можем да му го дадем след сватбата.
Керът пусна часовника обратно в калъфа.
— Предполагам. Е, да се организираме, сержант.
Ефрейтор Нобс се влачеше с мъка през тъмнината под града. Очите му бяха привикнали към мрака. Умираше за цигара, но Керът го беше предупредил за това. Само вземи чувала, следвай дирята и донеси обратно тялото. И не задигай никакви бижута.
Хората вече запълваха Голямата Зала на Невидимия Университет.
Ваймс беше останал непоколебим за това. Единственото, за което удържа докрай. Той не беше точно атеист, защото атеизмът не спомага за оцеляване в един свят с няколко хиляди богове. Той просто не обичаше много който и да е от тях, и не виждаше на тях какво им влиза в работата, че ще се жени. Той беше отхвърлил всички храмове и църкви, но Голямата Зала имаше достатъчно църковен вид, а хората винаги си мислят, че е задължително за такива случаи. Не че е жизненоважно наистина да наминат някои богове, но те трябва да се чувстват като у дома си, ако случайно решат все пак.
Ваймс отиде там рано, защото няма нищо по-непотребно на света от един младоженец точно преди сватбената церемония. Взаимозаменяемите Еми бяха превзели къщата.
Двама разсилни вече бяха по местата си, готови да питат гостите от чия страна са.
Както и известен брой старши магьосници, които се мотаеха наоколо. Те автоматично ставаха гости на такава светска сватба и със сигурност на приема след нея. Май един печен вол нямаше да е достатъчен.
Въпреки дълбокото си неверие в магията, Ваймс харесваше магьосниците. Те не създаваха проблеми. Или най-малкото, не създаваха от неговия вид проблеми. Вярно, от време на време те разкъсваха времепространствения континиум или пък приближаваха кануто на реалността твърде близо до белите води на хаоса, но никога не нарушаваха същинския закон.
— Добро утро, Архиканцлер — поздрави той.
Архиканцлер Муструм Ридкъли, върховен лидер на всички магьосници в Анкх-Морпорк, когато си правеха труда да забележат това, весело му кимна.
— Добро утро, капитане. Трябва да кажа, че хубав ден сте избрали!
— Ха-ха-ха, хубав ден сте избрали! — изсмя се цинично Касиерът на Университета.
— О, боже — каза Ридкъли, — той отново мръдна. Не мога да го разбера този човек. Някой да е взел сушените жабешки хапчетата?