— Големият Фидо знае. Той е учил. Така, сега аз и тя ще си тръгнем оттук, нали? Спокойно и бавно.
Кучетата погледнаха към Големия Фидо.
— Хванете ги!
Ангуа оголи зъби.
Кучетата се поколебаха.
— Един вълк има челюсти четири пъти по-силни от на което и да е куче — каза Гаспод. — И то обикновен вълк…
— Вие всички какво сте? — озъби се Големия Фидо. — Вие сте глутницата! Никаква милост! Хванете ги!
Но една глутница не действа така, беше казала Ангуа. Глутницата е съюз на свободни индивиди. Глутницата не скача, само защото са й казали — глутницата скача, защото всеки индивид, всичките наведнъж, решават да скочат.
Две от по-големите кучета се свиха…
Ангуа раздвижи глава от край до край, в очакване на първата атака…
Едно куче остърга земята с лапа…
Гаспод си пое дълбоко дъх и приготви челюст.
Кучетата скочиха.
— СЕДНЕТЕ! — изрече Гаспод на сносен Човешки.
Заповедта отскочи напред-назад по уличката и петдесет процента от животните се подчиниха. В повечето случаи, това бяха задните петдесет процента. Кучета насред скок установиха как предателските им крака се подвиват под тях…
— ЛОШО КУЧЕ!
… и това беше последвано от обезоръжаващо чувство за расов срам, което ги накара машинално да се свият раболепно — лошо решение насред въздуха.
Гаспод погледна нагоре към Ангуа, докато сащисани кучета заваляха наоколо.
— Казах, че имам Силата, нали така? Сега бягай!
Кучетата не са като котките, които развеселено търпят хората, само докато някой не измисли отварачка за консерви, която може да се използва и с лапа. Хората правеха кучетата, те взимаха вълци и им даваха човешки неща — ненужна интелигентност, имена, желание да принадлежат някому, както и измъчващ комплекс за малоценност. Всички кучета сънуват вълчи сънища и знаят, че мечтаят да ухапят Създателя си. Всяко куче знае, дълбоко в сърцето си, че е едно Лошо Куче…
Но яростното джавкане на Големия Фидо разруши магията.
— Хванете ги!
Ангуа се втурна по паветата. В другия край на улицата имаше каруца. А отвъд каруцата — стена.
— Не натам! — изскимтя Гаспод.
Кучетата се скупчваха след тях. Ангуа скочи върху каруцата.
— Не мога да се кача там! — каза Гаспод. — Не и с моя крак!
Тя скочи долу, сграбчи го за проскубания врат и скочи обратно. Зад каруцата имаше навес, издатина над него и… — няколко керемиди се изплъзнаха изпод лапите й и тупнаха на уличката, — къща.
— Лошо ми е!
— Флъкфъй!
Ангуа пробяга по билото на покрива и скочи от другата страна на улицата, като се приземи тежко в някакъв стар сламен покрив.
— Аааргх!
— Флъкфъй!
Но кучетата ги следваха. Не че улиците в „Сенките“ бяха много широки.
Друга тясна улица мина под тях.
Гаспод увисна застрашително от челюстите на върколака.
— Те са още след нас!
Гаспод затвори очи, щом Ангуа сви мускули.
— О, не! Не и Сиропения Минен Път!
Последва взрив на ускоряване, последван от един миг спокойствие. Гаспод затвори очи…
… Ангуа се приземи. Лапите й задращиха по мокрия покрив за един миг. Керемиди заваляха по улицата, после тя подскочи нагоре към билото на покрива.
— Можеш да ме пуснеш веднага. Незабавно и веднага! Ето ги, идват!
Първите кучета пристигнаха на отсрещния покрив, видяха дупката и се опитаха да се обърнат. Лапите им се плъзнаха по керемидите.
Ангуа се извъртя, като се мъчеше да си поеме дъх. Беше се опитвала да не диша по време на това първо лудо втурване. Иначе би вдишала Гаспод.
Чуха гневното джавкане на Големия Фидо.
— Страхливци! Това няма и двайсет стъпки ширина! За един вълк не е нищо!
Кучетата измериха разстоянието със съмнение. Понякога едно куче трябва да клекне и да се запита: какъв вид съм аз?
— Лесно е! Аз ще ви покажа! Гледайте!
Големият Фидо се затича малко назад, спря, обърна се, затича… и скочи.
Траекторията му почти нямаше дъга. Малкият пудел се ускори в пространството, засилен не толкова от мускули, колкото от онова, каквото и да беше, дето гореше в душата му.
Предните му лапи докоснаха керемидите, сграбчиха се с нокти за миг в гладката повърхност и не откриха за какво да се задържат. В тишина той се плъзна назад и надолу по покрива, над ръба…
… и увисна.
Той обърна очи нагоре, към кучето, което го стискаше.
— Гаспод? Ти ли си това?
— Ъхъф — каза Гаспод, с пълна уста.
Пуделът не тежеше почти нищо, но от друга страна и Гаспод не тежеше почти нищо. Беше се втурнал напред и беше вкопчил крака, за да улови напъна, но нямаше нищо, за което да ги вкопчи. Той неумолимо се заплъзга надолу, докато предните му крака не стигнаха в улука, който започна да скърца.