— ДЕЙСТВАЩ ПОЛИЦАЙ КЪДИ?
Къди се поизтърси от праха.
— О! Разбирам. Хич не си и помислих, че това ще ми се размине. Не и след първите сто стъпки.
— ПРАВ СИ БИЛ.
Нереалният свят на живите вече избледняваше, но Къди гледаше свирепо към извитите останки от брадвата си. Това май го притесняваше повече, отколкото усуканите останки на самия Къди.
— Виж само! Татко ми направи тази брадва! Чудесно оръжие да го вземеш в отвъдния живот, няма що!
— ТОВА НЯКАКЪВ ВИД ПОГРЕБАЛЕН ОБРЯД ЛИ Е?
— Не знаеш ли? Ти си Смърт, нали така?
— ТОВА НЕ ОЗНАЧАВА, ЧЕ СЪМ ДЛЪЖЕН ДА ЗНАМ ЗА ПОГРЕБАЛНИТЕ ОБРЕДИ. ПО ПРИНЦИП АЗ СРЕЩАМ ХОРАТА ПРЕДИ ДА БЪДАТ ПОГРЕБАНИ. ОНЕЗИ, ДЕТО ГИ СРЕЩАМ СЛЕД КАТО СА ПОГРЕБАНИ, ИМАТ СКЛОННОСТ ДА СА МАЛКО ПРЕВЪЗБУДЕНИ И ИЗПИТВАТ НЕЖЕЛАНИЕ ДА ОБСЪЖДАТ НЕЩАТА.
Къди скръсти ръце.
— Ако няма да бъда погребан, както си му е редът, отказвам. Моята измъчена душа ще броди из света в страдание.
— НЯМА НУЖДА.
— Може, ако иска — озъби се духът на Къди.
— Детритус! Нямаш време да се рониш! Давай към Кулата! Вземи няколко човека с теб!
Ваймс стигна вратата на Голямата Зала с Патриция през рамо и с Керът, който залиташе след него. Магьосниците се бяха скупчили около вратата. Тъкмо започваха да падат големи, тежки капки дъжд и съскаха по горещите плочи.
Ридкъли запретна ръкави.
— Гръм да ме порази! Какво е направило това на крака му?
— Ето какво причинява исчезналото! Погрижете се за него! И за Ефрейтор Керът също!
— Няма нужда — каза Ветинари, като се опитваше да се усмихне и да се изправи. — Това е само плът…
Кракът се строполи под него.
Ваймс примижа. Никога не беше очаквал това. Патрицият беше човекът, който винаги имаше отговори, който никога не се изненадваше. Ваймс имаше усещането, че историята се е отвързала и плющи…
— Можем да се справим с това, сър — каза Керът. — Имам хора по покривите и…
— Млъквай! Стой тук! Това е заповед! — Ваймс зарови из кесията си и овеси значката си върху разкъсаното сако. — Ей, ти… Пижама! Имам нужда от сабя!
Пижама изглеждаше намусен.
— Приемам заповеди само от Ефрейтор Керът…
— Дай ми сабя незабавно, ти ужасно дребно човече! Така! Благодаря ти! Сега да тръгваме към Кул…
Една сянка се появи на прага.
Детритус влезе вътре.
Те погледнаха към безжизненото тяло в ръцете му.
Той внимателно го остави върху пейка, без да каже нито дума, после отиде и седна в един ъгъл. Докато останалите се събраха около тленните останки на Действащ Полицай Къди, тролът свали своя домашно правен охлаждащ шлем и остана, втренчен в него, като го запремята в ръце.
— Беше на пода — каза Сержант Колън, облягайки се на рамката на вратата. — Трябва да са го бутнали по стълбите право от върха. Някой друг също е бил там. Трябва да се е спуснал по въжето и да ме е треснал яко по главата.
— Да те бутнат от Кулата не си струва — каза Керът неопределено.
Когато драконът дойде, беше по-добре, помисли си Ваймс. След като убиеше някого, поне още си беше дракон. Отиваше някъде другаде, но човек можеше да каже: това е дракон, ето какво е. Не можеше да прескочи през стената и просто да стане друг човек. Човек винаги знаеше с какво се бие. Нямаше нужда да…
— Какво е това в ръката на Къди? — попита той.
Проумя, че от известно време го е зяпал, без да го види. Издърпа го. Беше парче черен плат.
— Убийците носят това — каза Колън неразбиращо.
— Както и много други хора — каза Ридкъли. — Черното си е черно.
— Прав сте — каза Ваймс. — Да се предприеме каквото и да било действие на базата на това, би било прибързано. Знаете, най-вероятно да ме уволнят заради него. — Той размаха плата пред очите на Лорд Ветинари. — Навсякъде Убийци на стража. Изглежда, те нищо не са забелязали, а? Вие им дадохте проклетото исчезнало, защото си мислехте, че те могат най-добре да го опазят! Изобщо не си и помислихте да го дадете на стражите!
— Няма ли да започнем преследване, Ефрейтор Керът? — попита Пижама.
— Да преследваме кого? Да преследваме къде? — каза Ваймс. — Той е ударил стария Фред по главата и е офейкал. Би могъл да изтича зад ъгъла, да метне исчезналото през някоя стена и кой би разбрал. Не знаем кого търсим!
— Аз знам — каза Керът.
Той се изправи, като се държеше за рамото.
— Лесно е да бягаш. Доста сме бягали. Но не така се гони. Гони се, като се седи тихо на точното място. Капитане, искам сержантът да излезе там навън и да каже на хората, че сме хванали убиеца.
— Какво?
— Името му е Едуард д’Ийт. Да каже, че сме го арестували. Да каже, че е бил хванат и ранен лошо, но че е още жив.