Те ще те гледат как се гърчиш. Те ще отлагат мига на убийството, както друг човек ще протака хубавата пура.
Така че надявай се като луд, екзекуторът ти да е зъл човек. Добрият човек ще те убие, без дори да каже и дума.
После, за свой безкраен ужас, той чу как Керът се изправя.
— Доктор Крусис, арестувам ви за убийството на Пр’роден Хемърхок, Едуард Д’Ийт, клоуна Бино, Летис Нибс и Действащ Полицай Къди от Градската Стража.
— Божичко, всичките тези ли? Опасявам се, че Едуард уби Брат Бино. Това си беше негова собствена идея, на малкия глупак. Той каза, че не го е искал. И разбрах, че Хемърхок е бил убит случайно. Необикновен нещастен случай. Той е бърникал там и зарядът е гръмнал, куршумът отскочил от наковалнята му и го убил. Така каза Едуард. После дойде да ме види. Беше много разстроен. Направи пълни самопризнания за всичко, да знаете. Така че аз го убих. Е, какво друго можех да направя? Беше съвсем луд. Не можеш да се справиш с такъв човек. Мога ли да ви помоля да отстъпите назад, Сир? Бих предпочел да не ви застрелвам. Не! Освен ако не ми се наложи!
На Ваймс му се стори, че Крусис спори със самия себе си. Исчезналото яростно се люлееше.
— Той бръщолевеше — каза Крусис. — Каза, че исчезналото убило Хемърхок. Аз го попитах: нещастен случай ли беше? А той отвърна: не, не било нещастен случай, исчезналото убило Хемърхок.
Керът направи още една стъпка напред. Крусис сега като че беше в своя си свят.
— Не! Исчезналото уби и просякинчето. Не бях аз! Защо да правя нещо такова?
Крусис направи крачка назад, но исчезналото се залюля нагоре към Керът. На Ваймс му се стори, че то се движи по своя воля, като животно, което души въздуха…
— Залегни! — просъска Ваймс.
Той се пресегна и се опита да си намери арбалета.
— Той каза, че исчезналото ревнувало! Хемърхок иначе щял да направи още исчезнали! Стой, където си!
Керът направи още една крачка.
— Трябваше да убия Едуард! Той беше романтик, щеше да го направи не така, както трябва! Но Анкх-Морпорк има нужда от крал!
Оръжието се дръпна рязко и стреля в същия миг, в който Керът отскочи настрани.
Тунелите блестяха от миризми, най-вече парливото жълто и земното оранжево на древната канализация. И почти нямаше въздушни течения, за да обезпокояват нещата. Линията, която беше Крусис, се промъкна през тежкия въздух. Остана и миризмата на исчезналото, жива като рана.
Подуших исчезналото в Гилдията, помисли си тя, точно след като Крусис мина покрай мен. И Гаспод каза, че в това нямало нищо особено, защото исчезналото си е било в Гилдията… но то не беше гръмнало в Гилдията. Подуших го, защото някой от хората там беше стрелял с нещото.
Тя зашляпа през водата в голямата пещера и ги видя, с носа си, и тримата — неясната фигура, която миришеше на Ваймс, падащата фигура, която беше Керът, завиващата фигура с исчезналото…
И тогава тя престана да мисли с главата си, остави се тялото й да вземе връх. Вълчите мускули я повлякоха напред и нагоре в скок, водни капчици се разлетяха от гривата й, а очите й — фиксирани върху врата на Крусис.
Исчезналото гръмна четири пъти. Не пропусна нито веднъж.
Тя тежко удари мъжа, като го събори назад.
Ваймс се изправи в експлозия от пръски.
— Шест изстрела! Това са шест изстрела, кучи сине! Сега те пипнах!
Крусис се обърна, докато Ваймс газеше към него и се спусна към един тунел, като вдигна още пръски.
Ваймс грабна арбалета от Керът, прицели се отчаяно и дръпна спусъка. Нищо не се случи.
— Керът! Идиот такъв! Ти не си запънал проклетото нещо!
Ваймс се обърна.
— Хайде, човече! Не можем да го оставим да избяга!
— Това е Ангуа, капитане.
— Какво?
— Тя е мъртва!
— Керът! Слушай. Можеш ли да намериш изхода от тази гадост? Не! Идвай с мен!
— Аз… не мога да я оставя тук. Аз…
— Ефрейтор Керът! Последвай ме!
Ваймс полупобягна, полузаджапа през надигащата се вода към тунела, който бе погълнал Крусис. Беше нагоре по наклон; той усещаше как водата спада, докато тича.
Никога не оставяй време на жертвата да си почине. Беше научил това от първия си ден в Стражата. Ако трябва да преследваш, тогава не се отказвай. Дай време на преследвания да спре и да помисли, ще свиеш на ъгъла и ще откриеш някой чувал, пълен с пясък, да лети срещу теб.
Стените и таванът се спускаха.
Тук имаше други тунели. Керът се беше оказал прав. Стотици хора трябва да бяха работили с години, за да построят всичко. Това, върху което беше построен Анкх-Морпорк, беше пак Анкх-Морпорк.
Ваймс спря.
Не се чуваше плискане, а отвори на тунели зееха навсякъде наоколо.